Наричали са Илка Зафирова как ли не: таралеж, фурия, рогач, драка… Всъщност тази й слава идва от прословутата й придирчивост и взискателност, които обаче тя проявява на първо място към себе си. Съвсем основателно я наричат още и: магнетична, шармантна, ексцентрична… Дори епизодична нейна поява на сцената или на екрана привнася екзотика, ексцентрика, не български шик. Може би затова близкият й приятел Юрий Дачев твърди, че Илка е родена не тук, а във Франция.
Заради гаврошовското излъчване; заради гласа, навяващ усещането за много изпушен „Жетан“; заради лицето, сякаш слязло от някоя филмова лента от френската „нова вьлна“… Истината обаче е, че Илка е родена преди 70 години и израснала на ъгъла на софийските улици „Христо Ботев“ и „Кирил и Методий“;
В „семейство на служащи“, както бе прието да се изписва в регистрите по онова време. Зад този бездушен соцетикет волно кипи животът в иначе обикновената фамилия на домакиня и инженер по галванотехника. Бащата, на когото очевидно Илка се е метнала, е весел, шумен и много работлив. Сменил не една и две местоработи, в крайна сметка се озовава завеждащ осветлението в Музикалния театър. За късмет на дъщеря му, която прекарва по-голямата част от детството си именно върху осветителния мост в залата. Пак оттам изтървала долу кълбото прежда, което имала за задача да навие вкъщи. И когато после скриеш двойката си по физика, за да не те накажат и да пропуснеш премиерата на „Хубавата Елена“; а в междучасието разиграваш пред черната дъска видяното в театъра предната вечер, вече е ясно накъде те водят звездите…
Интересен момент от детството на Илка е нейната връзка с еврейството, която я държи и до днес, изчерпваща се не само с неотменната й дружба с актьора Ицхак Финци. През 1949-а, когато почти е приключило масовото изселване на евреите (както е известно от историята, след войната българското правителство е задължено да изсели малцинствата си; нещо като своеобразен наказателен акт към страната, участвала във войната като сателит на нацистка Германия), семейството на Илка се сдобива с етаж от къща в квартала, или по-точно там, където сега се издига молът на „Ал. Стамболийски“. Така в трето отделение тя е записана в еврейското училище в махалата, а в класа си е едно от 3-те българчета. Заприиждали и циганчета от по-издигнати ромски музикантски фамилии – може би заради тези свои мургави съученици от отделенията и досега тя си маха понякога за поздрав с ромските каруци, с които се разминава по софийските улици.
Позитивите от дружбата с еврейския народ (без да броим Ицко Финци) се проявяват още тогава. Илка доизносва дрешки и похапва шоколад, пристигащи по линия на различни организации за подпомагане на евреите. По-късно в живота си ще срещне изключителни представители на този етнос като учителя си във ВИТИЗ Моис Бениеш и режисьора Леон Даниел; а и до ден днешен таи симпатии, както и любопитство, към историята на еврейството. Преди години Ицко Финци я води в Израел да представят поемата „На смях“ от Валери Петров. Салонът е пълен с роднини, на които той я представя.
Всички решават, че двамата са гаджета и ги настаняват заедно на един таван. Нещо повече – роднините смятат сериозно, че тя твърде много прилича на еврейка. Веднага й предлагат да се възползва от този факт и да емигрира там. „За да получа документи обаче, се оказа, че трябва да положа изпит върху Тората, така че ми се размина“, обича да се шегува с този случай и до днес Илка.
Интересно е, че артистичната стихия, на която ще принадлежи един от най-огнените стартове в киното – „Вълчицата“ на Рангел Вълчанов през 1965-а, не е приета в театралната академия 2 поредни години. Още след първия неуспех Илка заминава като стажант-актриса в Смолянския театър. Съдбата си знае работата – там тя се среща първо с… Родопите, чието мистично излъчване я кара да изтръпва и до днес. Не е за вярване как на този ръбат характер се е понравил един така мек релеф, но е факт – пред зъберите на Рила и Пирин и до днес тя предпочита меката заобленост на Родопите. Вероятно за баланс с острата й природа…
Там попада и на невероятна трупа, в която блестят имената на Любен Гройс, Рангел Вълчанов и колоритния Тодор Андрейков. Неуспехът на следващата година е предизвестен. Документи за кандидатстване се подават в… райсъвета. А там пък вече има постъпили доноси – смолянският бохемски период, в който тя за първи път показва червените си чорапи и тежкия грим, дава плодове. Прекарвайки една година в този пограничен район, тя, видите ли, имала намерение да бяга зад граница… Баща й се разгневява страшно и тръгва по следите на документи, които да изгладят недоразумението, но когато всичко вече е оправено, срокът за кандидатстване е отминал…
През 1962 започва Големият купон, Преживяването, а също и Любовта, на които е вярна и до днес: ВИТИЗ (сега НАТФИЗ) и посвещаването в театъра. Всеки си обича младостта, казва Илка, но истината е, че за мен тя е повече от обич. Всичко, което съм научила в живота си, е започнало и е съградено в онези години. По нова време БИАД не е фолкклуб, а място, където ентусиасти като Тони Андрейков прожектират само за посветени филми от „новата вълна“ и всякакви заглавия, които не са предвидени за официално разпространение от „Българска кинематография“. Освен театър, книги и кино, други изкушения няма. Илка дели тези блаженства със стойностни личности, чиито имена и до днес са сред духовния авангард. Тези ценности съставляват за нейното поколение вкуса на живота…
Цели 11 години след завършване на театралната академия Илка прекарва по провинциалните сцени. Велико Търново, Пловдив, Пазарджик. Особено последните два града, пак по нейно време, са столици на невиждани театрални събития. Впрочем тя е виден „групар“, както казва сама за себе си. Винаги е в екип. И когато е част от групата на младите около Крикор Азарян в Пловдивския театър, с която рушат табута; и когато е част от легендата Пазарджишки театър; та досега, като част от кръга актьори, отцепили се преди 20 години от театър „София“, за да създадат „Зад канала“… Ще й тежи цял живот единствено че заради театъра по някакъв начин е пренебрегнала детството на дъщеря си. Но това е белег на нейното поколение – отдадени на професията „до дупка“.
Лудите приятелства също са част от живота й. С Джони (Пенков) и Джеки (Стоев) се познава още от времето на френската филология (в която изкарва две години), предшестващо ВИТИЗ. Толкова са вилнели, че когато била за първи път в Созопол с Оскар (Кристанов) – тогава още гаджета, – видяла на балкона на хотел „Черно море“ Джони и се направила, че не го познава – не искала да остави лошо впечатление у гаджето си…
Независимо от местоживеенето по стечение на обстоятелства, една от най-заклетите рокаджийки в София е неотменна част от славната столична бохема от 60-те и 70-те, чиито последни представители днес скромно се подсмихват на представите за „лудории“ на собствените си деца и внуци. Освен всичко друго, през 60-те Илка Зафирова смогва и да се омъжи за кинодокументалиста Оскар Кристанов и да роди дъщеря си Неда. Развежда се с него през 1975-а. С неговото малко име тя има любима своя игра на думи – че е единствената след Марлон Брандо, която си е върнала „Оскар“-а…
Марлон Брандо е другото голямо увлечение на Илка. Най-голямо сред многобройните й хобита през годините и единственото, на което е останала вярна. Той разбива моминското й сърце още като Марк Антоний в „Юлий Цезар“ на Дж. Л. Манкевич (ще да е било на някоя от „онези“ прожекции в стария БИАД!), та до смъртта си през 2004-а, когато близки на Илка й звънят… за да й изкажат съболезнованията си. Никой не може да надникне в сърцето й и да каже тази висока мярка ли е причината, поради която тя не се омъжва повече, а любовите и флиртовете й са някак „между другото“ – нищо фатално и грандиозно за ужас на домораслите папараци… Жълтата преса нескопосно се опита да й припише фамозна любов с испанския актьор франсиско Рабал. Тя самата се забавлява с тази клюка, макар да не недоумява откъде въобще може да е дошла. За съжаление тя дори не се познава лично с любимия изпълнител на Бунюел.
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи