Тончо Русев подпалил леглото си, за да не умре от измръзване!

Роден на 20 април 1932 г. в Бур­гас, композиторът Тончо Русев стигна до своята 80-годишнина. Зад себе си уникалния талант оставя едни от най-успешните   български песни, които се пеят от няколко поколения певци. Ето защо признателната гил­дия се готви да го чества с голям ав­торски бенефис. Само участието на Лили Иванова е под въпрос. Макар Русев да не й е забранил както дру­ги автори да му изпълнява песните, певицата не спести ехидни подмя­тания в мемоарите си и за автора на едни от най-успешните си песни.

 Негови мелодии са изпълнявани в Русия, САЩ, Франция, Германия, Швейцария, Италия, Испания, Бел­гия, Норвегия, Куба, Турция, Гър­ция…

 След завършване на гим­назия в родния Бургас бъде­щият творец се насочва „в производството“ – постъпва като шлосер в местния за­вод „Червено знаме“. Твър­ди, че като никъде другаде там му се услаждал хлябът в работническия стол.

 Първият му тромпет е купен на бартер.

 В следвоенните години на хората не им е до музи­ка, затова по магазините няма инструменти. Баща­та на Тончо, локомотивен машинист, виждайки, че музиката е страстта на на­следника му, заменя марковия си часовник „Ложин“, с който кара по разписание влака. Този жест до днес просълзява Тончо.

  През 1955 г. завършва Му­зикалната академия в класа по тромпет на проф. Кърпаров. А смятал да кандидат­ства хидромелиорация. Два дни преди да дойде в София, за да си подава докумен­тите, свири на вечеринка. Двама провинциални музи­канти му подхвърлят: „Не си за хидромелиорацията. Бягай в Консерваторията в София!“. Послушва ги. Под­готвя се при Димитър Ганев, бъдещия му шеф в оркестър „Балкантон“. Представя се отлично и дори изпитната комисия го моли да изсвири същата американска пиеса „на бис“.

 Годините са тежки. От безпаричие с колега се скриват да преспиват не­легално в кабинета на тога­вашния ректор Георги Златев-Черкин. Директорът на академията скоро разкри­ва неканените гости една сутрин, идвайки по-рано от обичайното на работа. Вместо да ги накаже, про­фесорът смутено им казва, че могат да останат, дока­то си намерят квартира. В незапомнено лютата зима на 1954 г. Тончо преживя­ва друго битово изпитание като студент. Домаки­нът на общежи­тието  в  Банкя  продал на частно дървата и  въглища­та. Студентите са принудени да изгарят дървенията от  леглата си, за да не умрат от замръзване.

 След дипломирането Тончо Русев свири в опер­ни и симфонични оркестри, диригент е на хора на моря­ците в Бургас, вечер свири в казиното.

 През 1960 г. става един от основателите на оркестъра на набралия скорост Са­тиричен театър, чийто ди­ригент е Бенцион Елиезер. Там се среща с виртуозния саксофонист Морис Ападжем. Двамата образу­ват тандем, който се изявява в ресторан­тите на Злат­ните мостове и Копитото. Вся­ка вечер зажаднели за джаз софиянци масово се изнасят на Витоша, за да ги слушат. Това става причина Тончо да напусне щатната длъжност и да започне ра­бота на свободна практика. Според него не е истински музикант, който никога не е свирил в кръчма. През 1964 г. Русев постъпва в новосъз­дадения оркестър „Балкан­тон“ с ръководител Димитър Ганев, същия от изпитната комисия.

 Първите си композиторски опити Русев прави още в Сатиричния театър. Георги Калоянчев, Георги Парцалев и Енчо Багаров го насърчават, съветвайки го да им даде публичност. Неуверен в успеха си, той си мисли, че го чакат да се провали, за да му гледат сеира. Истин­ско самочувствие му дава композиторът на филмова музика, негов съгражданин и приятел Кирил Дончев.

 През 70-те, когато го при­емат за член на Съюза на българските композитори, Тончо Русев на няколко пъти се опитва да влезе в сградата и не намира сили от вълнение. Респектира го това, че вътре са Панчо Владигеров, Петко Стайнов, Любомир Пипков.

 Тончо е натоварен и с административната длъж­ност – шеф на Държавно обединение „Музика“. По негова покана у нас идват за концерти Рей   Чарлз, Тина Търнър, Сара Вон. Вместо награда неочаква­но го уволняват. „На едно съвещание по време на фестивала „Ален Мак“ пред висши партийни чиновници казах на Тодор Живков как го лъжат и заблуждават, че положението с песента в България е розово“, обяс­нява причината маестрото, без да се изживява като репресиран. Композиторът е благодарен на своята съ­пруга Елена, че никога не му се е бъркала в работата, нито му е поставяла усло­вия с кого да работи или не. Авторът не се има за светец, но изключително държи на семейството си и на уюта, който получава от най-близ­ките. За внучката си, която обожава, твърди, че като автор на песни е от стотно място нататък в личната й класация. Този факт не го тревожи ни най-малко.

 „Когато пише музика, чо­век по-скоро иска да над­вие мъката, отколкото да я изрази“, споделя Тончо.

 Дълги години носи в портфейла си две хербари­зирани листенца. Едното е от гроба на брат му, друго­то от гроба на Йосиф Цан­ков, неговия вдъхновител в света на майсторенето на шлагери.

Comments

comments

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:

Facebook Google

Коментирай първи

Остави отговор

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван.


*