И един от най-лиричните български поети, Димчо Дебелянов, никога не успял да бъде щастлив в любовта и загубил живота си като войник – доброволец по време на Първата световна война. Според негови приятели, притиснат от бедност и разочарования, Димчо Дебелянов напълно съзнателно отишъл на фронта, където избягал от живота и намерил смъртта. Ръката на съдбата сякаш също се намесила, защото на 2 октомври 1916 г., когато поетът загинал от вражески куршум, бил определен за отпуск, но негов командир извадил името му от списъка, за да постави там името на свой близък. Така, едва 29-годишен, Дебелянов се разделил с този свят, но оставил на българската литература едни от най-красивите стихове.
Първата му и най-голяма любов – софийската красавица Мария Василева, която всички наричали Звънчето заради хубавия й глас, била най-болезненото му любовно разочарование.
Дебелянов се влюбил в Мария още докато тя била ученичка. Веселата девойка покорила бързо сърцето на поета, но когато завършила гимназия, трябвало да замине за Козлодуй, където намерила работа като учителка. В продължение на 3 години лирикът и Мария поделяли любовта си в писма.
Романтичната им връзка приключила по доста нелеп начин. Паралелно с Димчо, Мария поддържала връзка от разстояние и с друг свой ухажор. Един ден тя неволно разменила писмата в пликовете и предназначеното за другия било получено от поета. В писмото кокетката, приложила и своя фотография. Това разбило сърцето на Дебелянов и той изгорил всички предишни писма. Не това обаче бил най-големият удар, който преживял заради любовта си към Мария.
Малко след раздялата Дебелянов научил, че любимата му е болна от туберкулоза и състоянието й се влошава прогресивно. Това го накарало да забрави за болката, която тя му причинила по-рано. С бързи крачки той се устремил към болничното легло на Мария и останал там до смъртта й, стискайки ръката й и съжалявайки, че не е прекарал повече време с нея.
След смъртта на Мария той й посветил едно от най-красивите си стихотворения, „Аз искам да те помня все така“, което и до днес е в златния фонд на българската литературна класика.
Загубил своята Мария, поетът дълго е можел да се съвземе.
Все пак той открил любовта отново в лицето на Елена Петрунова – красива ученичка, която за кратко успяла да го извади от мъчителното състояние, в което се намирал. Връзката му с Елена обаче също продължила кратко и била с трагичен край.
Една лятна вечер на 1911 г. Димчо, който бил квартирант в дома на родителите на Елена, чул изстрел. Когато влязъл в стаята, видял изгората си да лежи мъртва.
Тя била застреляна от баща си, който бил военен. Докато поетът обезумял търсел помощ, бащата на Елена също се застрелял. По това време злите езици в София говорели, че причина за трагедията била непозволената страст, която родителят изпитвал към дъщеря си.
След смъртта на Елена Дебелянов й посветил сонета „Ела и дай ми свойта радост ясна“, в който началните букви на всеки стих образуват акростих „Елена Петрунова“.
На нея той посветил и превода си на еротичния роман „Афродита“ от Пиер Луис.
Въпреки поредната си любовна трагедия, през 1912 година Димчо отново открил любовта.
Този път в лицето на красивата учителка от Ихтиман Иванка Дерменджийска. Връзката му с нея продължила до смъртта му през 1916 година. Любовта му с Иванка не била толкова силна и изгаряща, както с Мария и Елена. Тя по-скоро била интелектуална. Учителката обичала музиката и се опитвала да пише стихове, а Дебелянов често й пращал книги, които са го впечатлили, и ги обсъждал с нея. Докато Иванка била в Ихтиман, поетът водел беден, но бохемски живот и често осъмвал в софийските кръчми.
Заради патриархалните нрави от това време младата учителка пазела доброто си име и се срещала с Дебелянов дискретно. Тя предпочитала да си пишат писма, а някои от срещите, които си уреждали поне за да се зърнат за малко отдалеч, така и не се състояли. Това пораждало безсмислени конфликти между тях и усещане за недостатъчно разбиране.
От друга страна, родителите на Иванка били против връзката й с поета. За да я отдалечат от него, те я изпратили да следва в Швейцария, но след първата година парите им свършили и тя се върнала в България, като продължила да се вижда тайно с Дебелянов.
Въпреки препятствията Иванка останала вярна на поета до края на живота му, а след смъртта му отказвала да се омъжи в продължение на четири години. Тя доживяла дълбоки старини,а през есента на 1958 г. присъствала на откриването на къщата музей „Димчо Дебелянов“ в Копривщица. Тогава в книгата за впечатления Иванка написала: „След сетната среща аз жадно те търсих“.
Въпреки огромния си талант Дебелянов станал неоценен и неразбран приживе. Отчаян от бедност и нищета, той избрал войната пред софийските кръчми, в които все по-често намирал утеха. Един неизвестен днес редактор на литературно издание, на когото поетът пратил първите си стихове, му казал: „С тоя просташки псевдоним вие никога няма да станете поет“. Редакторът не могъл да допусне, че Дебелянов е фамилното име на поета.
След смъртта му малцината негови верни почитатели преписвали и разпространявали стихотворенията му от ръка на ръка. Благодарение на това стиховете стигнали до критиците и литературните издателства, а по-късно влезли и в учебниците по литература.
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Be the first to comment