Евдокия Филова – съпругата на министър-председателя Богдан Филов – 2 част

Издаденият след 10 ноември 1989-а дневник на Евдокия Филова поставя не само въпросителни, но буди и сериозен упрек към издателите за грешките, неточностите и противоречивите данни, най-вече в предговора и обяснителните бележки.

Според професор-академик Илчо Димитров Филова е високомерна хайлайфка, уморена от приеми и дворцови интриги; тя е германофилка, прегърнала погрешната политика на мъжа си, с прекомерно раболепие пред царското семейство (Вероятно и Леа Коен е черпела сведенията за своята публикация точно оттам?! – б.а.). Но дневникът опровергава тези заключения. Четем, че на всичките аудиенции с царицата се е говорело само за благотворителна дейност. И още, че за Великден Кита предпочитла да дойдат на масата й германски войници, „ония, дето мрат, а не някакви важни офицери“. Същевременно се отнасяла твърде критично към немските дипломати и съпругите им. Пак в дневника й пише: „… у нас едни са германофили, други – англофили. И едните, и другите са сигурно лоши българофили.“

Евдокия подчертава, че с Богдан Филов са служили честно на държавата и всяко двуличие и притворство им е чуждо. Изпитвали са искрено възхищение пред царското семейство и грижовната царица-майка – думи, които тя повтори и пред мен след 9.9.1945 г. Спомням си уроците ни, които бяха отворен прозорец към света, Филова с възторг говореше както за немската, така и за френската, английската и руската култура. Всъщност тя беше запалена европофилка, като даваше превес на европейската пред американската култура. В този смисъл възгледите й са актуални и днес.

Когато работех с нея френските си текстове на песни, Евдокия ми изнесе лекция за Равел и Дебюси, за френските импресионисти в живописта и музиката. Когато пеех песни по текстове на Пол Верлен и Бодлер, ми чете техни стихове. Преди да замина за Виена, ме запозна с представителите на сецесиона – Коло Мозер, Егон Шиле, Кокошка и най-вече Густав Климт.

Едно такова приятелство е цял университет. В последната година от живота й, в разговор, докоснах по-чувствителна тема. Попитах я не е ли грешка навлизането на съпруга й в политиката, а тя отговори: „Богдан не искаше да влиза във властта, но Борис не го остави на мира, докато не прие. Още преди да стане министър-председател, царят оставаше с него до късно в двореца, за да решажат заедно проблеми. Много го ценеше.“ А относно развитието на политическата обстановка сподели: „И Цар Борис, и съпругът ми бяха умни хора и виждаха накъде вървят нещата. У тях все повече назряваше решението да търсят изход. Много трудно беше. Накрая обсъждаха три варианта: единият през Турция с пратеник да се свържат с англичаните, вторият цар Борис при пътуване навън да се съюзи с чужди дипломати и заедно да намерят връзки, за да се измъкнат от съюза с Хитлер, с когото все по-трудно ставаше да се разбират. Трети вариант – наш дипломат в Швеция да опита да се свърже с русите дори. Но събитията изпревариха тази възможност – и първият, и вторият вариант бяха осуетени от предател. У нас предатели винаги е имало…“

Когато се сочат греховете на Евдокия и Богдан Филови, трябва да открия една скоба и да изтъкна някои неизвестни за мнозина факти относно личността и дейността на професора. Освен че дневниците му бяха издадени, сериозни изследователи написаха за него книги въз основа на автентични материали и сведения от Националния и от историческия архив, от наши и чужди източници, списания, преса.

  Евдокия Филова никога не беше изтъквала в 15-те години на общуването ни делата на съпруга си. Преглъщала е мълчаливо обвиненията в „горделивост и важничене“. Но аз едва в последно време прочетох за огромната научна и обществена дейност на Филов и останах смаяна – имало е за какво да „важничи“.

Още съвременниците на професора изтъкват изключителната му енергичност и постижения. Сирак Скитник пише: „Ако г-н Филов беше дал само своята книга „Старобългарско изкуство“, тя би била достатъчна да му отреди завидно място между нашите културни деятели.“ Проф. Александър Балабанов подчертава: „Филов е първият български археолог с всестранна ерудиция, основател на Археологическия институт и негов чудовищно деен директор.“

Съвсем млад Богдан идва зареден със солидни познания и веднага се втурва да прави изследвания из България – интересуват го дворците Абоба, Мадарският конник, Арбанаси, Боянската черква, столичните храмове „Св. Георги“ и „Св. София“. Също така разкопките на гробници в Дуванлий – Пловдивско; Мезек – Свиленградско, съкровището Наг Сент-Миклош, релефите от Стара Загора…

Всичко това старателно проучва и превежда на чужди езици (владеел е шест). Бори се за средства, за да публикува трудовете си в чужбина. Извоюва си име и авторитет. Канен е на всички конгреси по византология и организира IV у нас. Пътува неуморно – от Египет, Сирия и Палестина до Италия за Манасиевите хроники; до Лондон – за Евангелието на Иван Александър. На I конгрес в Букурещ защитава тезата си за Боянската черква срещу мнението, че тя е сръбско изкуство.

Дори Людмила Живкова го оценява като „най-задълбочен изследовател на Евангелието на Иван Александър“. През 30-те години на миналия век Филов има толкова удивителна дейност, заема толкова отговорни длъжности и получава толкова титли, че изследователката от Историческия музей Мария Златкова определя делото му като предел на възможното, достигнато от наш учен. Той изминава последователно пътя от професор в Университета (с „най-интересните лекции“) до декан и ректор. Воюва за повече средства и по-добри условия, но е и взискателен към професорите – да не са пасивни, да обучават така, както са ги обучавали техните преподаватели в чужбина, за да произведат не просто дипломанти, а запалени специалисти.

Филов е избран за председател на Пен-клуба; за член на БАН, no-късно и председател. Като министър на просветата повишава заплатите на учителите, открива нови училища и курсове за учители, особено за новите земи и Македония, лично посещава университета там и го подпомага. В чужбина е член-кореспондент на Баварската академия на науките, на Славянския институт в Прага; на Нумизматичното дружество във Виена; на германския, на австрийския и на руския археологически институт… Недоумявам как може в наши дни да се оспорва титлата му doctor honoris causa, присъдена уж заради министерския му пост. У нас има подобни издънки, но в по-ново време. А тази титла му е присъждана още 4 пъти в чужбина – в Атина, Берлин, Будапеща и Падуа. Кой друг наш учен е постигнал такова голямо влияние? И не знаейки това, а може би въпреки това, някои всуе се мъчат, като преди, да го отричат и премълчават.

  Нима австрийците отричат Караян поради някои обвинения за връзки с на-цистите? Или Моцарт – за това, че в личния си живот е бил неорганизиран и бохем? Големите нации с гордост издигат гениалните си личности без да забравят, че всеки жив човек греши.

Приносът на проф. Филов в науката не може да бъде отречен. Качествата на съпругата му Евдокия – също. Няма как да бъде омаловажен докторатът й от Вюрцбург. При това тя не е учила само там. След дипломирането си записва философия в Хумболтобия университет в Берлин. Разширява познанията си по история на изкуството в Париж. Не се стреми към кариера навън, а идва у нас и с младежки ентусиазъм се посвешава на народното творчество.

През целия си жвот е имала вкус към истински стойностното.

Много преди да се запознае с Богдан Филов, работи в Етнографския музей в сътрудничество с директора Стефан Л. Костов. През 1928 г. издава първата си книга „Български народни певици“, а по-късно „Български народни колани“ и „Селски бит и изкуство в Софийско“. Евдокия участва в организирането на изложба в Хага, посветена на Обществото на народите и мира и представя народното ни приложно изкуство – килими, китеници, носии, колани. През 1942 г. в Берлин работи за германо-българското дружество и публикува статията „Жената в българското изкуство“.

Евдокия Пешева и Богдан Филов се венчават в Боянската църква през 1932 г. Когато той става министър, към етнографската й дейност се прибавя и благотворителност. В архивите са съхранени много благодарствени писма – за осигурени топли обеди и работни места. В едно от тях от 1941 г. Читалището в Самоков благодари за изпратените 100 000 лв. за устройване на музея. Думите в него звучат актуално:

Тези хиляди левове струват повече от милиарди, защото са дадени в сегашния материалистичен век, когато се мисли само за ядене и пиене. Явно мислите на Филова са били заети с пo-висши неща от „черния хайвер“.

Семейство Филови проявяват жив интерес към изкуството. В бележника си професорът е отбелязал, че за няколко-месечен престой в чужбина е посетил 32 оперни представления и още толкова концерти. Възторжените впечатления изразени в изпратените от него картички и писма говорят за разбиране, вкус и увлечение по сериозната музика. Кой наш министър може да се похвали, че е по-голям меломан?

Евдокия Филова проявява сериозен интерес към изобразителното изкуство. Редовно пише рецензии за изложби и за нови имена в сп. „Родина“, редактирано от съпруга й. През 1940 г. излиза забележителната й монография за Иван Милев.

Когато семейство Филови се устройва в новия си апартамент на ул. „Кракра“ 26, тя кани младия Бенчо Обрешков да изпише цяла стена в хола й на тема учениците на св. Кирил и Методий влизат в Охрид. С този жест Евдокия не само подпомага материално младия творец, но допринася за неговото утвърждаване – по-късно той взима Гран При в Париж. За щастие стенописът в хола й оцелява през 30-годишното пребиваване на „квартирантите“.

Само кръстът на църквичката е изчегъртан. Но както казва народът: „Дяволът кръст не търпи“.

В Самоков Евдокия често посещаваше художника Наум Хаджимладенов. Обичаше да гледа картините му и да разговаря с този самобитен особняк. Казваше ми: „Хората тук не го оценяват, не харесват деформираните фигури, които рисува. Но това е прийом на модерното изкуство.

Чужденците биха полудели за картините му.“ Филова се интересуваше и от изложбите в София до последните си дни. Твърдеше, че най-много й допада Иван Кирков: „Той е голям!“

Малко преди да почине, е избрала за мен от една колекция 4 миниатюри на Павел Тодоров. Вече беше продала апартамента си и разполагаше със средства. Болестта й попречи да ми поднесе лично този дар, но в последните си разговори беше задължила сестрите си да го сторят. Така получих своя хубав спомен, с който Евдокия ми откри още един наш художник. Всички, които я познават (а все още има такива), намират за смешни появилите се неотдавна твърдения, че тя не разбира от модерно европейско изкуство и стигала най-много до старите италиански майстори. Но всички цитирани дотук художници са все нейни съвременници, модерни автори. Интересът й към тях опровергава подобни измишльотини. Двама големи, много големи наши художници са я рисували – Борис Георгиев, още през 1928 г., а по-късно и Дечко Узунов. Прекрасни портрети! Те сами по себе си говорят за връзката на Евдокия Филова с българското изобразително изкуство и нейното място в историята ни.

КЪМ НАЧАЛОТО – КЪМ ПЪРВА ЧАСТ:

Comments

comments

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: