Старостта си богатият вече Пирогов прекарва в собствено имение, а втората му жена прекрасно върти къщата и не го занимава с глупости, така че той няма за какво да се притеснява. Когато обаче започба сбоята кариера в Медицинската академия, нещата стоят доста по-зле. Висшето училище се оказва истинска клоака, а академиците – невежи крадци. Приемат го на нож и от интригите им го спасява само неговата предишна слава.
Хирурзите в Санкт Петербург не могат почти нищо, а при неговата първа операция той успява да направи нос на бедняк, като взима кожа от челото му.
Експериментът се превръща в сензация. Пациенти на Пирогов стават даже членове на царското семейство, а за преглед се чака дълго. Колегите му обаче не се отказват от интригите. Сградата на академията на брега на река Нева изглежда внушително, но условията са повече от ужасяващи. Свеж въздух няма, а лекарствата и храната се развалят бързо. А лекарите? Тукашните медици той ще помни дълго. Шефа на болницата Пирогов вижда за пърби път по време на визитация. Пред него ходи фелдшер, който умело лавира между леглата и като скороговорка на латински съобщава болестите и лекарствата на всеки пациент. А главният лекар, италианецът Флорио, направо марширува с големи крачки със слушалка в ръка, на която върти фуражката си и бодро пее с цяло гърло италиански канцонети.
Щатският съветник Лосиевски, чийто подчинен е Пирогов, непрекъснато краде пари от лекарствата. На болните се изписва едно, но те получават съвсем друго и разликата отива в джоба на съветника. Движещите с карети в елегантни мундири професори гледат на Пирогов като на луд. Той ходи пеша и не взима пари за операции от бедните. В академията дълго сплетничат за попадането му в полицията. Натапя го баба, към която великият лекар се приближава с необичайна молба – ще й даде немалката за онова време сума от 25 рубли, за да изреже странния израстък на шията й, който за него представлява научен интерес. Но не тези глупости ядосват щатския съветник, той се безпокои, че Пирогов лекува своите болни със скъпия йод, който досега изгодно е продавал в аптеките. Забранява употребата му, но Пирогов му отвръща, че това не е негова работа. И тогава Лосиевски с тайно писмо нарежда на ординатора на болницата Немерт да следи своя шеф и за бсичко да донася, понеже съветникът подозира, че Пирогов страда от психично заболяване.
Немерт обаче отива с писмото при Пирогов, а той при най-висшия генерал, отговарящ за академията – Веймарн. Генералът нарежда на Лосиебски да се извини и той го прави пред всички професори, облечен в параден мундир и почти на колене. Щатският съветник обаче продължава да плете интриги. Те отнемат много сили и нерви от Пирогов, но повече го тормозят условията, в които му се налага да работи. Анатомическите лаборатории напомнят на сцена от Дантевия „Ад“: хладни подземия, голи дървени маси, гадни миризми и изпарения, закачени на куки трупове. Налага се да се работи с палта, през зимата ходи до академията на лодка през ледохода на Нева и прави аутопсия на около двадесет тела дневно. После преподава, оперира, дава консултации по други болници, приема пациентите си от частната практика, пък интригите на завистниците не спират. Вкъщи Пирогов се връща изцеден и раздразнителен, а там го чака наивна млада жена, пълна с мечти за щастие.
Когато бече старостта го спохожда, той разбира, че жените също имат воля и ум. Втората му съпруга Александра Антоновна, която е баронеса, малко по малко поема в сбои ръце къщата и делата на мъжа си. Тя не му противоречи за нищо, решенията като че ли взима той, но последната дума винаги остава за Сашенка. Екатерина Березина обаче за такова отношение не може и да мечтае, защото след сватбата Николай й забранява да чете любимите си романи, да ходи по театри и концерти, понеже тогава ги смята за загуба на време. Тя си седи вкъщи, в пустата сива квартира, самичка и пълни лавиците с книги, а прозорците с фикуси. Понякога мъжът й се кара дори за тях и я гълчи, че не се интересува от работата му и е безучастна към интригите на враговете. Екатерина се плаши от виковете му и започва да плаче.
На семейството все пак идват гости. Възрастни професори по медицина, основно немци, които пушат и обсъждат ампутации на ръце или операции на бъбреците. Разказват, че колегата Пирогов оперира така, като че ли пее велика оперна збезда. Екатерина Дмитриевна слуша и се гордее, че има такъв велик мъж. Само че не може да слуша опера, понеже съпругът й не я пуска.
В къщата им на вечеря понякога идват и млади лекари: бедно облечени, срамежливи, които на знаят къде да си дянат ръцете. Те гледат в стената и внимателно слушат по-възрастните, като не смеят да заговорят съпругата на великия професор. Никой от тях дори не би рискувал да я доближи, какво остава да й направи комплимент – това ще се счете за огромна дързост. За танците, които също много обича, трябва да забрави, понеже мъжът й ги презира, а тя не може да ходи на гости без него. Единствената утеха на Екатерина става пациентката на Пирогов преводачката Ахматова. Тя се оплаква от болки в очите и Николай разрешава на жена си да й чете на глас френски романи.
Екатерина Дмитриевна има ангелски характер. Никога за нищо не се оплаква, радва се на всяка дреболия, глупав подарък или малък знак на внимание. През 1843 година тя ражда сина си Николай, а след три години и Владимир, но след това получава възпаление на мозъка. Умира в страшни мъки и го оставя с две малки деца на ръце. Майка му, която вече е доста стара и почти сляпа, опитва да върти къщата и да успокоява сина си. Пирогов я изслушва внимателно, но все повече се затваря в себе си.
Наема бавачка за децата, майка му също се грижи за него, но домакинството не върви на добре. Бавачките се сменят една след друга, силите на Елисавета Ивановна остават все по-малко и тя не може да възпитава както трябва Николай и Володя. А синът й работи като луд, като прекарва цели дни на лекции, в болницата или в анатомическата лаборатория. Истинска катастрофа – децата не могат без майка, домът се нуждае от домакиня, но Пирогов няма никакво намерение да си търси нова съпруга. Само Бог знае каква щеше да бъде съдбата на великия лекар, но по това бреме той е много известен и има доста важни познати. Задължението да му намерят жена взимат дамите, на които той често ходи на гости – госпожа Глазенап и баронеса Козен.
Сега, докато седи в имението „Вишна“, където с жена си са намерили спасение от светската суета, му е странно да си спомня онова време. Тогава Николай Иванович се увлича по писането на философски трактати. Неговите ръкописи на „Въпроси на живота“ и „Идеалната жена“ се разпространяват из цяла Русия и дори стигат до заточените декабристи. Той е знаменитост, с която всички се съобразяват. Почитателите му не се сърдят дори на захабените маншети и старото сако, защото според тях те му придават особен чар. Освен това госпожа Глазенап и баронеса Козен се притесняват за неговите семейни проблеми. И решават да го спасят. Те бързо набелязват бъдещата му Ясена – 20-годишната Александра Бисторм. Тя е дъщеря на генерал, герой от войните, който се жени за добра партия и се отдава на търговията, като строи фабрики и разкошни имения, но винаги фалира. В края на краищата жена му се оказва без нищо, с няколко деца на ръце. По-големите дъщери успява да омъжат добре, но Саша продължава да виси на врата й. Тя е доста грозна, не особено чаровна, а резките й маниери отблъскват всеки кандидат. Майка й често въздъхва: „На танци отива, все едно ще я бесят, а на кавалерите си гледа, сякаш са вълци“. Но Александра има едно голямо предимство. Тя обича деца и добре се разбира с тях.
Запознават ги на вечеря при генерал Козен, където Пирогов чете своите философски трактати. Младата жена тихо седи в ъгъла., докато генералшата непрекъснато говори на Пирогов за нея. За да я оцени по достойнство, тя му дава дори нейния дневник. Той обаче е попълнен само на първата страница. „Търпение и висок дух. Господ няма да остави мен, бедната самотна душа и ще ми помогне да понеса всички изпитания.“ Тези думи правят страхотно впечатление на Пирогов.
Ухажването е доста кратко. Лекарят й праща заключителната част от свой философски трактат с молба, ако Саша е готова да се ожени за него, нека подчертае последната фраза. Думите „да, готова съм“ госпожицата подчертава два пъти. Преди сватбата Николай Иванович залива избраницата си с дълги писма. Тя ги чете покорно, Въпреки че я изпълват с тъга. В отговор се надява: „Може би след време моята любов ще ви вдъхне живот и вие ще започнете да пишете за чувствата си, а не само за умозаключенията си“.
Той бърза да я успокои и в следващото писмо остава празно място, върху което пише: „Това е моята целувка“. Жена му отглежда и възпитава децата му, превръща се в негов пръв приятел и съветник. Животът им е дълъг и пълен с интересни събития.
КЪМ НАЧАЛОТО – КЪМ ПЪРВА ЧАСТ:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Be the first to comment