Николай не познава Миглена Ангелова. Образът на примитивна нимфоманка, градени старателно в продължение на 15 години, е последният, в който шармантната дама би се побрала.
– Миглена, как се чувствате на екран след толкова дълго прекъсване?
– През тези 5 години не съм спирала да се занимавам с телевизия. Така, че не мога да кажа, че ми е липсвала. За мен няма разлика между това да съм на екран и това да съм зад кадър, и да копая на нивата също. Ако ми носи удоволствие…
– Няма суета във вас, така ли?
– Не. Това, че не ме дават по телевизора, не ми е проблем. Даже смятам, че имам повече приятели, откакто спрях да бъда толкова заета покрай „Искрено и лично“. Преди имах страшно много работа. Това не е да отидеш да извъртиш един разговор. А и ужасно съм честолюбива. Винаги съм подготвена. Предаването никога не е такова, каквото искам да бъде. Винаги е почти провал за мен.
– Много ли сте взискателна?
– Отвратителна съм. Всеки, който е добър в работата си, има желания. Обаче, понеже работиш с живи хора, един закъснява, друг пък бил зает и не е дошъл и трябва да правиш нещо, което не е точно това, което искаш. Аз идеално предаване нямам. От хората около мен не изисквам толкова, колкото от себе си.
– Как дойде предложението от Иван и Андрей? Как ви убедиха?
– По най-правилния начин. Съгласиха се с моето условие. Да се върна като водеща никога не ми е било интересно. Минах през предаване като „Искрено и лично“, което представя трудни случаи. Трябва да отгледаш в душата си мазоли за да можеш да издържиш това. Поработих с колеги в Русия. Така че до много изводи съм стигнала. Правеше ми се „Открий себе си“, което е надграждане на „Искрено и лично“. Иван ми каза: „Единият час правиш нашето съдебно предаване, ако искаш, а другия – нещо като за жени“. Отвърнах: „Ако поемеш риска да направим нещо, което много искам, то концепцията е такава и такава“. Имам продуцентска къща, която се занимаваше 4 години с избистрянето на концепцията на „Открий себе си“. Правихме я с руски колеги психолози, журналисти. Като въпросник, като подход я продадохме в Дания. Там отдавна се занимават с психология, а у нас това го няма.
– У нас отиването при психолог се приема като отиване при…
– При Кобилкина – ни учи да духаме (смее се – б.а.). Не е това. Проблемът ни е, че сме робска нация. Не се притесняваме да навлизаме в чужда територия, да даваме съвети. Но ни е страх да не останем със себе си, защото трябва да си зададем въпроси. Българинът се страхува да остане сам и в същото време все е сам. Защото робите по принцип оцеляват поотделно, сами.
В медиите е важно да има „клапан“, през който това да изпушва. Такъв беше: „Искрено и лично“.
– Приехте ли трудно свалянето на „Искрено и лично“ от екран?
– Не, повярвайте ми, знаех, че ще го спрат. Свалих си микрофона и си казах: „Нека сега да видят какво е без мен“. От Би Ти Ви си тръгнах, защото бях обидена. Телевизията искаше да отразява моя сватба, а беше отразявала преди 3 години друга. Смятах, че това не трябва да влиза в „Новини“ и не ги поканих. Обаче не отказах на Венета и “Горещо“ от Нова тв. Но колеги от един вестник, пратиха репортер да снима тайно. Той после пък се оплака, че са го били. И Би Ти Ви излъчи това, че са го били, а не беше вярно. Тогава дойде предложението от Нова. Даже не си направих труда да проверя, че се канят да я продадат! (Смее се-б.а.) Беше ми все едно. Бях обидена. Съвсем детска реакция, нищо общо с мениджърско мислене.
– Дълго ви нямаше на екран, но продължаваше да се пише за вас.
– Вашият колега Антон Стефанов (главен редактор на светското списание love – б.а. веднъж ми каза, че у нас хората, за които не е скучно да се пише, се броят на пръстите на едната ръка. Приемам го като своеобразно признание. Не чета. Не ме касае. Нито ми се увеличават враговете, нито ми намаляват приятелите от тези неща.
– Трудно ли е да останеш верен на принципите си?
– Хората не се променят. С времето излизат на повърхността качества, които по някакъв начин си крил. Но това някак си минава покрай теб, когато добиеш свобода. Имах дълъг период, в който страдах от писания. Не бяха виновни колегите, а един мошеник. Той ми води 29 дела за клевета. Опита да ме подкупи, после да ме заплаши, пращаше хора на адреса ми, при децата ми. През всичко това минах. Но започна да се пише и че имам фирма и злоупотребявам с ДДС. Притесних се. Оказа се, че няма значение какъв си. Един ще вярва, друг – не.
– Мъчително ли беше да гадаете кой ви вярва и кой – не?
– Мъчеше ме това, че го нямаше знанието. Мога да съм некоректна, но това няма значение. Защото все ще се намери кой да вярва и кой не. У нас не се уважава знанието, а вярата. И в политиката е така – „вярвам му, изглежда симпатичен“.
– Създавате впечатлението на непукист. Такава ли сте?
– О, съвсем не. Мога да спра колата на някой светофар и да сляза да се бия. Но представяте ли си да плача за всичко?!
– Как се научихте да задържате усмивката си?
– (Усмихва се.) Не съм постоянно усмихната. Просто никой не ме вижда, когато не съм. Любинка Няголова от БНТ ме научи, че никой не е длъжен да ми гледа киселата физиономия. Като съм в лошо настроение, да си стоя вкъщи.
– И какво правите тогава?
– Ами, мога да рева, да гледам в тавана.
– За какво плачете?
– От доброта. Когато някой прояви добро отношение към мен и ме трогне, мога да плача с часове. Съвършено неутешима съм. А мога и да съм ей така (гледа във въображаемия таван – б.а.). Ако са ме подвели хора, от които не съм очаквала.
– Като бившата жена на Веселин Маринов Цветанка ли? Вярно ли е, че я съдите?
– Мислих, но реших, че не ми се съди. За това трябва да има смисъл. Няма да осъдя някого за лев и да го развявам по вестниците. Не ме интересува да съм морално, а финансово удовлетворена. А предполагам, че в сметките й отдавна няма никои и нищо.
Беше некоректна към много хора. Благодарение на списанието й разбрах, че прекрасно се справям с пишещата журналистика. Човек си носи кръста сам. Нейният кръст или на някой друг не ме интересува.
– Останахте ли разочарована от това развалено приятелство?
– Човек е такъв, какъвто е.! Ако искам да го виждам в една светлина, си е мой проблем. Във всеки има и добро и лошо. Може да виждаш едното, другото или и двете. Искам да бъда наивна. Само така мога да отмъстя на всички, които искат да ме направят като себе си. Искам да вярвам в хората. (Замисля се – б.а.) По принцип се смята, че женските, приятелства са по-честни, защото са за известно време и с определена цел.
– От кого сте наследили смелостта и директността си?
– От майка ми. Тя е социалистически възпитаник. Беше учителка, сега е пенсионер. Но не се е отървала от учителския манталитет.
– А вие каква майка сте?
– Обсебваща. Така казват децата ми, особено голямата ми дъщеря. Примерно не мога да си затварям устата. Все си казвам мнението. Трудно ми е да премълча.
– Как отгледахте 4 деца и изградихте кариера на успешна водеща?
– Не съм. Така и не разбрах какво е успех. Ако търсим реализацията на човек като майка, като жена, като професионалист, мога да кажа, че съм щастлива. Не съм съчетавала децата и работата. Просто бях на работа и вкъщи. Толкова.
– Как издържахте?
– Ако ви се случи, и вие ще успеете, защото няма да имате друго решение. Между какво да се двоумиш – да оставиш работата или да раздадеш децата?
– Защо не се оплаквате?
– Ама, от какво?! Аз се оплаквам само от хорската глупост, от наглостта. Дразни ме, когато някой не си е свършил работата или кара цял екип да го чака.
– Вярвате ли още в любовта?
– Човек е хубаво да зареже „вярва“ и да знае, че докато не е наясно със себе си, ще бъде вреден за ли всеки друг да отиграваш комплексите си и да очакваш някой да ти придаде смисъл, да те носи на ръце, при положение, че ти самият себе си не харесваш, няма как да стане. Имаме неприятно наследство от религията, която ни кара да вярваме, а не да мислим. Кара ни да чакаме от другите, които са по-напред, да ни дадат нещо. Дали вярвам в любовта?! Все повече вярвам в себе си. Трябва да се научим, че самотата не е проблем.
Не съм самотна, между другото. Приятно ми е, когато съм, сама. Мога да правя каквото искам. Все пак няма как да го споделя, защото никои не може да погледне през очите ми.
– Не трябваше ли всеки да търси сродната си душа и т.н.?
– Ама, за какво да я търси тая сродна душа?! Да му свърши някаква работа?! Да се вкопчи в нея: „Ей, сродна душо, ти си ми сродна и затова си ми длъжна“.
– Май не бихте повярвали пак на мъж, не бихте застанали пред олтара…
– Вижте, аз съм се женила не защото съм искала да си облека бялата рокля. А защото обикновено от мен са го искали и това е било начин да покажа, че нямам проблем с това, да заявя на всички, че съм с теб. И сега мога. Ако някой поиска да се оженим на всяка цена, ако ще го направи щастлив, спокойно – има и разводи. (Смее се – б.а.) Колкото по-здраво си стъпил върху основите си, толкова по-полезен можеш да си на другите. Но да вадиш нечия душа с комплексите си, както съм го правила и както са го правили с мен, не е нито за вярване, нито може да се нарече любов. Често във връзките си отиграваме неврозите, защото не се познаваме. На какво ни учи християнството – имаш качества, които трябва да скриеш, като лъжа, прелюбодейство. А се оказва, че ти е природа или че не се чувстваш добре – примерно лъжеш, защото някой не може да понесе истината. И всичко това ни кара да, хванем „сродна душа“ и да я накараме да ни търпи с лошия ни характер. Не е хубаво. Аз съм го правила.
– Как стигнахте до смелостта да бъдете болезнено откровена?
– Човек може да живее и 100 години и до нищо да не стигне, има книги, които трябва да се прочетат. Но книгите по принцип не е хубаво да се четат поголовно. Някои са написани от себични хора, които искат да си видят името някъде. Глупостите за „войната за вдигнатия капак“ или каквото там беше, женските списания… Не сме точка G-и, много повече сме. Не можеш да накараш един мъж да те направи щастлива, при положение че сама не можеш да се направиш.
– Вие каква жена сте?
– Симпатична, с мъжки характер. Досадна съм в личния си живот. Всичко си казвам. Не искам да отглеждам ничия нерешителност. Ако съм по-решителна от един мъж, той няма място до мен. Иначе ще го смачкам. Трябва да е силен, а за да бъде такъв, е нужно да не се самосъжалява и да е скъсал връзката с майка си. Майките създават чувство за зависимост у децата си. На мъжа не му прилича. Между другото от това може да го освободи само жена, на която той държи. Както и една жена може да се отърве от гордостта си с мъж, на когото държи.
– Не е ли трудно да сте толкова самостоятелна, себедостатъчна? Сякаш можете да се справите с всичко.
– Не с всичко. От време на време ми се мрънка. Иска ми се да съм слаба, но няма как да стане. А мога да съм жената, която готви на мъжа си, чака го, простира. (Смее се – б.а.)
– Скоро се сдобихте с внуче. Каква баба искате да сте?
– Равнодушна към един сладък бебок. Да оставя да го възпитават родителите му. Трябва да се науча да се въздържам. Езикът ще си прехапя, но ще се опитам. Едно дете се нуждае от своите баба и дядо не да го възпитават, защото те са друго поколение, а да го хранят, да му прочетат някоя приказка.
– Старостта плаши ли ви?
– О, не! Не ме притесняват бръчките, килограмите, годините, нищо. Аз съм на 35 години. (Смее се – б.а.)
Синът ми ги брои и казва: „Какви 35, ти си вече на 47- 48 ли, колко бяха?!“. А аз; „Седя си все на 35. Там ми хареса“.
– Защо? Какво ви се случи на 35?
– Тогава започна „Искрено и лично“. Струва ми се, че там някъде изостанах и около 10 години ми бяха извадени от живота. Нищо не помня, даже и децата; как израснаха. Знам, че от 6 сутринта бях на работа и си тръгвах към 11 вечерта. Кога съм ги вършила тия сексуални подвизи, които ми приписват?! (Смее се – б.а.)
– Връщаме се на „без правото на избор“. Ако можехте, щяхте ли да промените нещо, да се откажете от „Искрено и лично“?
– Как?! Благодарение на него децата ми имаше какво да ядат, къде да живеят.
– А бащите им не помагаха ли?
– (Усмихва се – б.а.) Бащите им бяха част от моето израстване, не от тяхното.
– След толкова борби, успяхте ли да разберете нещо със сигурност?
– Да, всеки минава през някаква своя лична трагедия. Всеки от нас има нещо, което го сразява до „падане“, до разклащане на устоите и точно в този момент може да изгради новия си свят, в който да бъде по-независим. А може и да приеме образа на жертвата и да си изкара така цял живот. Защото легнал човек не го бият. В природата те хапят и ставаш или пък умираш. А в човешкия свят можеш да се самосъжаляваш цял живот и да не разбереш за какво си се родил.
– Трябва обаче да имаш сили да се изправиш. Откъде черпите своята?
– Всеки има сила. Преди време бях чула по БНТ: „В живота не се предлага нищо, с което да не можем да се справим“. А и не може да се каже, че твоята болка е по-голяма. Всеки знае, че има и по-големи. Хората в концлагери са ходили все пак. Имах една книга за оцеляването в концлагер. Четях я в лоши моменти.
– В лоши моменти сте чели това?!
– Да! Защото е все едно да се хванеш сам за косата и да се изтеглиш от ямата, в която си мислиш, че си попаднал. Защото винаги има по-голямо страдание.
– Не трябва ли в такива случаи да се четат книги за позитивизма, духовното самоусъвършенстване…
– Глупости! Позитивизмът и песимизмът са крайности, както всичко останало. Животът е такъв, какъвто е. Колкото по-реално го виждаш, толкова по-добре.
ВИЖ ВИДЕОТО:
Comments
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи