И един от най-лиричните български поети, Димчо Дебелянов, никога не успял да бъде щастлив в любовта и загубил живота си като войник – доброволец по време на Първата световна война. Според негови приятели, притис­нат от бедност и разочарования, Димчо Дебелянов напълно съзнател­но отишъл на фронта, където избягал от живота и намерил смъртта. Ръката на съдбата сякаш също се намесила, защото на 2 октомври 1916 г., когато поетът загинал от вражески куршум, бил определен за отпуск, но негов командир извадил името му от списъка, за да постави там името на свой близък. Така, едва 29-годишен, Дебелянов се разделил с този свят, но оставил на българската литература едни от най-красивите стихове.

 Първата му и най-голяма любов – со­фийската красави­ца Мария Василева, която всички нарича­ли Звънчето заради хубавия й глас, била най-болезненото му любовно разочаро­вание.

 Дебелянов се влю­бил в Мария още до­като тя била ученич­ка. Веселата девойка покорила бързо сър­цето на поета, но ко­гато завършила гим­назия, трябвало да замине за Козлодуй, където намерила ра­бота като учителка. В продължение на 3 го­дини лирикът и Мария поделяли любовта си в писма.

 Романтичната им връзка приключила по доста нелеп начин. Паралелно с Димчо, Мария поддържала връзка от разстояние и с друг свой ухажор. Един ден тя неволно разменила писмата в пликовете и пред­назначеното за дру­гия било получено от поета. В писмото кокетката, приложи­ла и своя фотогра­фия. Това разбило сърцето на Дебелянов и той изго­рил всички предишни писма. Не това обаче бил най-големият удар, който преживял заради лю­бовта си към Мария.

  Малко след раздя­лата Дебелянов на­учил, че любимата му е болна от ту­беркулоза  и  със­тоянието й се вло­шава прогресивно. Това го накарало да забрави за болката, която тя му причини­ла по-рано. С бързи крачки той се устре­мил към болничното легло на Мария и ос­танал там до смъртта й, стискайки  ръката й и съжалявайки, че не е прекарал пове­че време с нея.

 След смъртта на Мария той й посветил едно от най-красиви­те си стихотворения, „Аз искам да те пом­ня все така“, което и до днес е в златния фонд на българската литературна класика.

 Загубил своята Ма­рия, поетът дълго е можел да се съвземе.

 Все пак той открил любовта отново в лицето на Елена Петрунова – красива ученичка, която за крат­ко успяла да го извади от мъчи­телното състоя­ние, в което се намирал. Връз­ката му с Еле­на обаче също продължила кратко и била с трагичен край.

 Една лятна вечер на 1911 г. Димчо, кой­то бил квартирант в дома на родителите на Елена, чул из­стрел. Когато влязъл в стаята, ви­дял изгората си да лежи мъртва.

 Тя била застреля­на от баща си, кой­то бил военен. Дока­то поетът обезумял търсел помощ, ба­щата на Елена също се застрелял. По това време злите езици в София говорели, че причина за трагеди­ята била непозволе­ната страст, която ро­дителят изпитвал към дъщеря си.

 След смъртта на Елена Дебелянов й посветил сонета „Ела и дай ми свойта ра­дост ясна“, в който началните букви на всеки стих образуват акростих „Елена Пет­рунова“.

 На нея той посветил и превода си на еротичния роман „Афродита“ от Пиер Луис.

 Въпреки поредната си любовна трагедия, през 1912 година Димчо отново открил любовта.

 Този път в лицето на красивата учителка от Ихтиман Иванка Дерменджийска. Връзка­та му с нея продължи­ла до смъртта му през 1916 година. Любовта му с Иванка не била толкова силна и из­гаряща, както с Ма­рия и Елена. Тя по-скоро била интелек­туална. Учителката обичала музиката и се опитвала да пише стихове, а Дебеля­нов често й пращал книги,   които   са   го впечатлили, и ги об­съждал с нея. Докато Иванка била в Ихти­ман, поетът водел бе­ден, но бохемски жи­вот и често осъмвал в софийските кръчми.

 Заради патриархал­ните нрави от това време младата учи­телка пазела добро­то си име и се среща­ла с Дебелянов дис­кретно. Тя предпочи­тала да си пишат писма, а някои от срещите, кои­то си уреж­дали поне за да се зърнат за малко от­далеч, така и не се със­тояли. Това пораждало безсмисле­ни конфликти между тях и усещане за недостатъчно разбиране.

  От друга страна, родителите на Иван­ка били против връз­ката й с поета. За да я отдалечат от него, те я изпратили да следва в Швейцария, но след първата година пари­те им свършили и тя се върнала в Бълга­рия, като продължила да се вижда тайно с Дебелянов.

 Въпреки препят­ствията Иванка оста­нала вярна на поета до края на живота му, а след смъртта му от­казвала да се омъжи в продължение на чети­ри години. Тя доживя­ла дълбоки старини,а през есента на 1958 г. присъствала на от­криването на къщата музей „Димчо Дебе­лянов“ в Копривщица. Тогава в книгата за впечатления Иванка написала: „След сет­ната среща аз жадно те търсих“.

 Въпреки огромния си талант Дебелянов станал неоценен и неразбран приживе. Отчаян от бедност и нищета, той избрал войната пред софийските кръчми, в които все по-често на­мирал утеха. Един не­известен днес редак­тор на литературно издание, на кого­то поетът пратил първите си сти­хове, му казал: „С тоя просташ­ки псевдоним вие никога няма да станете поет“. Редакторът не мо­гъл да допусне, че Дебелянов е фамил­ното име на поета.

 След смъртта му малцината негови верни почитатели преписвали и раз­пространявали стихо­творенията му от ръка на ръка. Благодаре­ние на това стиховете стигнали до критици­те и литературните из­дателства, а по-късно влезли и в учебниците по литература.

  Дебелянов, Димчо Дебелянов, Елена Петрунова, Иванка Дерменджийска, любовта, Мария Василева, поета, смъртта