Дълги години в Съветския съюз върви шеговит израз: Дали ще се намери руски­ня някоя, която да не е влюбена във Висоцки? Истината е, че жените, влюбени във Владимир Висоцки, са милиони. Но онези, които той е оби­чал, са малко. Един от най-великите руснаци на всички времена има три брака. Изолда Жукова, Людмила Абрамова и Марина Влади. Естествено, като всеки известен и магнетичен мъж, има и своя донжуановски съписък, в който се подвиза­ват мимоходни и не толкова случайни връзки.

 Не е странно, че и трите му законни съпруги до ден днешен вадят дивиденти от съвместния си живот с него. Иза разказва за него в книгата си „Кратко щастие за цял живот“. Марина Влади се изля във „Владимир – прекъсна­тият полет“, което предизвика негативни реак­ции у втората му съпруга Людмила. Люся пък съх­ранява цялото му документално наследство. Тя и синът й Никита упрявляват музея на Висоцки, в който са събрани всички негови вещи, китарата и стиховете му.

 Това се отнася за Иза Жукова, пърбата съпруга на Вла­димир Семьонович. Двамата учат в театралната школа на МХАТ. В една студентска компания са и се женят на­бързо. Сватбата им на ари­стократичната московска улица „Большой Каретный“ се превръща в истински пир. Купони до зори, романтика и доста водка изпълват брачния им живот. Пътищата им обаче се разделят, защото разпределението изпраща Иза в Киевския театър. Телефо­ните прегряват. Вова и звъни като побъркан, изтерзан от любов. Всеки ден пише писма. А Иза се прибира от Киев с още един куфар – писмата от любимия съпруг.

 Но когато са заедно, Иза Висоцка се дразни от песните му. „Беше истинска мъка за мен. Където и да отидехме, го караха да пее. Те слушаха за първи път, а аз за 101-и. Просто побеснявах. Той беше актьор и съпруг -трябваше да обръща внимание на мен и на киното“, казва тя. Прозрението за песните на Володя за нея идва години по-кьсно. Тя е на гас­трол в Новомосковск. Докато пре­сича площада в един ужасно горещ ле­тен ден, от някакъв прозорец гръмва „Кони привередливые“. „Беше фантастично усещане. Сякаш за пръв път я чувах. Стоях потресена. Внезапно осъзнах колко лекомислено съм се отнасяла с този човек, който е много по-голям, отколкото можех да си представя. Разбрах, че съм била една глупачка“, просьлзява се тя.

  През 1961-а местят Иза в театъра в Ростов на Дон, а съпругът й още не може да се устрои в театър. За една млада и влюбена двойка е трудно да живее като чергари, постоянно пъту­ват един към друг, за да се виждат. Не издържат и се развеждат. „Той беше голямо щастие в моя жи­вот. Имаше дарбата да дарява. С него нямах нито един обикновен ден. Не можеше да дойде вкъщи и да не донесе нещо. Балон, мандаринка, бонбон. И тогава обикновеният делник се пре­връщаше в празник!“ а Володя Висоцки тогава й посвещава тези стихове:

 О нашей встрече что и говорить, –

Я ждал се, как ждут стихийных бедствий.

Но мы c тобою сразу стали житъ,

Не опасаясь пагубных последствий.

 Двамата са заедно 7 години и тя още носи името му. 

 Людмила си тръгва заради Марина.

 „Роман случился просто так, роман так странно начался…“

 И известните, и по-малко известни­те приятели на великия бард са ка­тегорични – Людмила Абрамова, май­ката на двамата му синове, винаги е била най-близкият му човек. Те не са просто мъж и жена, а единомишленици. Тя го разбира и поддържа както никоя друга. И все пак идва другата….

 Людмила Абрамова е невероятно ерудирана, остро реагираща на всяко нещо в живота, нежна и предана на Висоцки. Тя много години отказва да дава каквито и да било изявления пред пресата или радиото за живота си с него. Едва преди няколко години проговори и разказа цялата истина за връзката си с Володя.

 Любовта им е като сюжет от холи­вудски филм. Малко преди да срещне мъжа на живота си, след трагични об­стоятелства красавицата с гълъбово сиви очи е дала обет да се ожени за първия, който й поиска ръката. Люся твърди, че е оценила подаръка на съд­бата. Разбрала е, че е попаднала на най-красивия, безстрашен и великодушен мъж – Володя.

 Съдбата ги среща през 1961-а. Снимат филма „713-и – разрешение за кацане“ в Ленинград. Самото им запознанство обаче е доста драматично. Как се на­мират в реалността? Не на снимачната площадка. За първи път Людмила го вижда на прага на хо­тел „Европа“ изхвърлен, бит, окървавен, с разкъсана риза. Нито за миг не се замисля, изважда семейния пръстен с аметист на баба си и с него плаща дълга в ресторанта, в който напълно непознатият се е напил и изпотро­шил всичко. Той, разбира се, грабва ки­тарата и й благодари със серенада. По това време репертоарът му все още е оскъден. „Омъжете се за мен!“, пада накрая на колене той.

  „Имената си разменихме едва на су­тринта, когато станахме, за да оти­дем на работа. Тичахме след един и същи трамвай, без да си кажем и ду­мичка, влязохме в „Ленфилм“, качихме се на един етаж и влязохме заедно в снимачната група. Погледнахме се като извънземни. Това ни беше среща­та – съдба!“

  Връщат се заедно в Москва и пове­че не се разделят. Разбира се, Люд­мила научава, че Висоцки е женен за актрисата Изолда Жукова. Но за нея това няма никакво значение. Тръгвайки на гастрол, той й оставя послание: „Обичам те! Аз съм Влади­мир Симьонович Висоцки. Женен съм. Ще се разведа! Ще бъда с теб!“

 Нямат подпис в гражданското, но живеят заедно. Ту при родителите на Люся, ту при майката на Влади­мир. Тя се отказва от актьорската професия по негово желание – за да се посвети на него и децата им. Една го­дина по-късно се ражда синът им Аркадий. Днес той е писател и сценарист. През 1964-а се ражда вторият – Никита, актьор и режисьор. Синовете си разделят по братски бащиното творческо наследство. По стечение на обстоятелствата дори играят на бащината сцена на театър „Таганка“. Недалеч оттам е и културният цен­тър „Владимир Висоцки“. Никита е негов директор и в качеството си на такъв беше и в България. В този музей има невероятен гид. И същевременно част от „експонатите“. Това е сама­та Людмила Абрамова.

 След две деца и все така влюбени един в друг двамата най-накрая сключват брак. Налага им се да припознаят собствените си синове по законите на страната. Женят се на 25 юли – да­тата на неговата смърт. През 1965-а. Владимир Висоцки е почти безрабо­тен и още неизвестен.

 И този брак на Висоцки трае седем години – най-трудните и най-плодотворните творчески години на барда. И любовта, и бедността, и нара­стващата известност, и страшната пагубна страст – болест, проклятие – алкохолът, Всичко това остава завинаги в паметта на Людмила. „Той пиеше страхотно. И вярваше, че с усилие на волята може да спре. И го правеше. После пак почваше и се ненавиждаше заради слабостта си. Носеше страшен кръст. Но раждаше потресаващи песни: „Кассандра“, „Большой Каретньш“, и „Штрафные батальоны“. Но на нея не й посвещава нито една песен. Само една строфа -„имаш очи като нож…“

 През това време се появяват сините очи на Марина Влади. Какво мисли за настъпващата буря Людмила? „Раз­брах, че е влюбен. Но не знаех в кого. И нямаше кой да ми каже. Научих по­следна, както обикновено се случва. Усетих колко силно е чувството му. Моят живот с него приключваше, но не можех да не се възхитя от красота­та на неговата любов. Беше ми много трудно да си тръгна.“

 През есента на 1968-а Люся събира сили, взема децата и го напуска. Об­хваща я непоносима мъка, ревност и злоба. Не му разрешава да вижда мом­четата. Аркадий и Никита тръгват на училище с нейната фамилия. Не Висоцки. Успява да продължи живота си. Жени се втори път и ражда моми­ченце.

 На 25 юли 1980-а, по телефона й съоб­щават „Володя умря!“ Светът на Лю­дмила се срива за втори път.

 ПРОДЪЛЖЕНИЕ – КЪМ ВТОРА (2) ЧАСТ

  Аркадий, брак, Висоцки, Владимир Висоцки, влюбени, Жените, Иза Жукова, Изолда Жукова, любовта, Людмила Абрамова, Марина Влади, синът, съпруг