През 1968 г. Маргарита получава трета награда в международния раздел на „Златният Орфей„. По повод на представянето й известната френска актриса и пебица Даниел Дарио, почетен гост на фестивала, възкликва: „Една малка България може да бъде щастлива, че има такъв глас. В гърлото на тази жена са скрити милиони“. Именно тя на­рича Маргарита Балканския лъв. Прозвище, кое­то ще я надживее.

 През 1970 г., когато повторно е поканена да за­щити певческата ни школа в международния конкурс на „Орфея“, Маргарита претърпява по­редно разочарование, оставайки изненадващо из­вън класацията. Сочена за фаворит, Димитрова си изпуска нервите и заявява на всеослушание, че журито не е обективно.

 Свидетели разказват, че певицата била успоко­явана лично от Леда Милева, председател на жу­рито и директор на БНТ, че сега не получила на­града, защото от предишното си участие през 1968 г. вече имала такава. Било ред на други певци да вземат отличие.

 Обидата за Маргарита Димитрова е огромна, но сякаш най-лошото тепърва предстои. Името й ненадейно слиза от афишите на тур­нетата, които се организират централизирано от „Концертна дирекция“. Секват записите й за радиото и телевизията. Последната и записана песен се казва „Мъка“ – символиката в заглавието може би не е случайна.

 Удря на камък и желанието й да издаде дългосвирещ албум в „Балкантон“, държавната, т.е. един­ствена фирма производител на плочи. Въпреки че по план плочата трябва да излезе, директо­рът издава заповед Маргарита Димитрова да не бъде допускана до студиото.

 Певицата е принудена да слезе до ресторантско ниво, за да осигури прехраната на дъщеричката си Петя. Заради неудачния живот на майката малко по-късно детето й е отнето. По донос на колеги една сутрин на вратата на апарта­мента, който обитава нелегално, идва милиция. Другарката Димитрова няма дори софийско жи­телство. Детето е пратено в интернат „Ран Босилек“ в София, защото според социалните майката е морално пропаднала и не може да се грижи за детето си. Блясъкът е отшумял, за да отстъпи място на самотата и отчаянието в живота на гласовитата жена.

 Из гилдията тръгват слухове, че се е пропила и отдала на разврат. Носят се легенди, че дори проституира. Известна певица се кълне, че бив­шата й колежка посрещала мъже срещу 20 лева. Други мислят, че Маргарита Димитрова е избя­гала в чужбина. Като по-млада споделя мечтата си да живее в Америка. Мнозина мислят, че е ус­пяла да стигне дотам. Истината е друга. Сърдечният проблем от детинство, влошава все повече здравето. Хро­нично безсъние я досъсипва. 

  Остават й малцина верни приятели. Сред тях е актьорът Георги Парцалев. Той кумуба на втория й брак през 1978 г. „Мимо ма, кой та е проклел? То бива, бива патило, ма твойто са не съдържа“, каза й Парцалев, потресен от трудно­стите в живота на приятелката си. Но преди да се венчае за втори път и да потъне отново в мъката си, в години преди смъртта си, вече отхвърлена от медиите и разочарована от Маргарита Димитрова изненадващо прави предложение за брак на споменатия свой най-ве­рен почитател и приятел Атанас Шопов от Царимир. Той е поклонник на гласа й от 1966 г. Двамата ги свързва познанство от 1968 г., което прераства в искрено приятелство. Атанас понякога е извървявал 20 км пеш, за да присъства на неин концерт. „Само ти, Насе, ме слушаш ис­тински, като пея. Другите идват да се забавля­ват с певицата Маргарита Димитрова“, при­знала му веднъж Маргарита. Учителят не казва нито да, нито не на предложението за сватба. Той я боготвори като певица, но не може да си представи живот, обвързан със звезда, пък макар и само в неговите очи да е такава.

 И двамата пазят красив спомен за прекарани за­едно няколко нощи на „Слънчев бряг“ в края на 60-те години на XX век. Той – воден от идеала си за певица и жена, тя – търсеща забрава за неудачи­те в личния живот. Специалния разговор провеждат в сладкарница „Кристал“, където обикновено стават срещите им. Годината е 1978-а. Изведнъж Маргарита взе­ма ръката на Атанас и директно го пита иска ли да се оженят. Мълчанието му я кара да въздъхне примирено: „Ех, щом е така… При следващата ни среща сигурно ще съм омъжена за друг!“ Певицата се обвързва с втория си съпруг – Иван Калдъръмов, човек, който няма нищо общо с шоу бизнеса.

 По думите на очевидци тя не е живялаа щастливо с него, въпреки че за Иван именно тя е била голямата му любов. Той обаче не е знаел, че се жени за обърка­на и обезверена душа. Семейната атмосфера била нетърпима.

 След втората женитба Маргарита най-после получава мечтаното софийско жителство и гар­сониера в жк. „Младост“. Дъщеря й Петя обаче не иска да приеме втория си баща, поради което между нея и майката, някогашна звезда и много болна отчаяна жена, често избухват шумни скан­дали. Маргарита става все по-напрегната и все повече се затваря в себе си. Накрая не желае да приема никого, дори и верния приятел Атанас. „Насе, искам да запазиш спомена за онази Марга­рита от Златните Орфей. Сега тя е развалина“ – така отклонява поканите за срещи. Пред Ата­нас тя споделя, че дори дала на детето да си иг­рае с многобройните й награди вместо с играчки.

 Казвала: „За какво са ми? Кой го е еня за тях?“ В трайния период на немилост последна надежда да се промени нещо е личната покана на шефа на телевизията Иван Славков. Той й заявява застъпничестбото си да се заснеме неин рецитал. Обнадеждена, Маргарита отива на „Сан Стефано“ 29. Певицата се представя, но секретарката на Славков й заявява, че не я познава, а колкото до шефа, отсъствал в момента. Деликатна и чувствителна, изпълнителката не помисля да позвъни следващ път на Славков. В този мо­мент го чува как се хили с някакви говорителки в кабинета.

 Обидена и огорчена си тръгва от телевизията.

 Ударите на забравата и болестта довършват Маргарита. При една от последните й срещи с Наско някакъв подпийнал художник се втурва да я рисува, докато са на масата в заведение. Тя се притеснила – нямала с какво да му плати. Дала му последните си два лева.

 –  Ти коя Маргарита беше? Хранова ли? – подпитва рисувачьт, без да се усеща, че думите му дълбоко я на­раняват.

– Не, аз съм Димитрова.

– А, да! Знам те. Много преди Маргарита Хранова ти пееше.

В този момент и на двамата с Атанас им ста­ва неудобно от осъзнатия факт, че истинската Маргарита Димитрова я има само в миналото. „Това, че не я канят никъде, че никой не я помни, изби в комплекси за малоценност“, споделя Ата­нас. В последните си години Маргарита му по­верява сватбена снимка от албума си. Навярно предусещайки края си, с разплакали очи му казва, че е сигурна, че поне той ще я запази. Певицата страда от неудобството, че не може да му вър­не взетите назаем 300 лева за скъпи лекарства. Самият Атанас ги събрал от приятели, за да може да й услужи… Но никога не си ги поискал и не съжалява за тях.

 Със заплатата на миячка на чинии – последната й месторабота, тя не успяла да му ги върне. За последно се чули през 1983 година. Певицата умира от инфаркт в гарсониерата си в „Младост 3“ през януари 1984 година. Намират я няколко дни по-късно.

 „Не знаех за смъртта й. Бях по работа в София и минах край „Кристал“.

 Някъде там вятърът подметна един некролог.

 Като че ли съдбата го пожела – да се повдигне във въздуха, за да го видя, защото аз не се заглежам никога в некролози. Беше с нейна снимка – една от малкото, които не бях вижал. Беше подписан от съпруга й Иван. Имаше и списък от песни – започваше с тази за разпиляната любов…“

 Десетилетия по-късно Ирина Чмихова, един от първите педагози у нас в областта на поп музи­ката, пуска показно на своите студенти записи на Маргарита Димитрова. Не от сантиментал­на или от историческа гледна точка, а като урок по пеене.

 Всички стават на крака и ръкопляскат. Отда­ват последна почит на Балканския лъв, жената с невероятен глас и тъжна съдба.

  ПРОДЪЛЖЕНИЕ – КЪМ ВТОРА (1) ЧАСТ