Евдокия Филова е не просто младата съпруга на министър-председателя Богдан Филов. Кита, както я наричат бализките й, притежава забележителен ум. Завьршва история на изкуството и флософия в Германия, владее няколко eзикa. Познава добре българските художници, пише рецензии за творчеството им. Близка приятелка на царица Йоана и цар Борис, тя искрено обича децата им и дискретно пази тайните на семейството. Такава е Евдокия в спомените на Росица Тренкова – оперната певица, която лично познава премиершата и 15 години общува с нея. Тя днес разказва за срещите им в Самоков, където Филова била изселена от комунистическата власт.

Въпреки че голямата й страст е музиката, Росица Тренкова е изкушена и от писането. Наскоро издаде първата си книга „ Северният принц на балета“, посветена на изключителния балетист и хореограф Асен Манолов. За печат вече са подготвени и мемоарите й.

„Да загубиш имот и пари – нищо не губиш; загубиш ли приятел – много губиш; но дух загубиш ли – всичко губиш.“ Съпругата на министър-председателя Богдан Филов повтаря думите на Гьоте, когато облаците над главата и се сгъстяват. Приятелката на царица Йоана минава под дъжд от унижения, без да се оплаче. Защото знае, че никой не може да й отнеме нито ума, нито сърцето.

Аз познавах съпругата на проф. Богдан Филов, споделила трагичната му съдба. Тази забележителна жена,  доктор  по философия и история на изкуството, стана наша съседка в Самоков през 1957 г., когато беше изселена за трети път. Първото й изселване е в Дулово през 1946 г. Там живее в колиба и се прехранва с картофи, донесени от бедни жени.

Второто е в Ловеч. Когато изтича наказанието й, тя се прибира в малкото софийско партерно апартаментче, обитавано от сестра й Мария и от старата й майка. Междувременно настанилата се в апартамента й Победа Попова подава оплакване, че не може да живее под един покрив с Филова, защото я било страх. Следва трето изселване в Самоков.

  За да допълни оскъдната си пенсия от 50 лева, тя даваше уроци по френски и немски – езици, които владееше перфектно. Станах нейна ученичка и приятелка до смъртта й през 1973-а. И така в продължение на 15 години имах и риска, и възможността да бъда близо до нея. Въпреки превратностите в живота си тя беше съхранила силния си дух и достойнство. Ръководеше се от сентеницята на Гьоте: „Да загубиш имот и пари – нищо не губиш; загубиш ли приятел – много губиш; но дух загубиш ли – Всичко губиш“. Евдокия никога не се оплакваше, не роптаеше. С присъщата си тактичност отклоняваше всеки любопитен въпрос за миналото.

С рязък тон пресичаше опитите за клюки.

Като немска възпитаничка беше възприела реда и самодисциплината. Денят беше строго разпределен – от разписването всяка сутрин в милицията, до привечерните часове, които посвещаваше на общуването с хора, на които много държеше, Филова имаше своите приятелски семейства в Самоков: Караманчеви – сродници на Константин Кисимов, д-р Масларски, д-р Рангелов. Видях я дори на имен ден на районния партиен секретар, един много човечен и добър комунист.

Но най-важното в сивото й ежедневие беше книжовната й дейност. Четеше много. На тези си години се беше заела да учи английски. Често се срещаше с изселения бивш търговец на розобо масло Петър Шипков и с юриста Кольо Цанов, за да поддържа говорими и другите си три езика – немски, френски и италиански. А най-вече пишеше книгата си за възрожденския самоковски художник Никола Образописов, някак си останал в сянката на Захарий Зограф. В продължение на 10 години събираше материал. Черпеше сведения от внучката му, литераторка в гимназията и нейна приятелка Александра Образописоба. Със способния фотограф-художник Ники Палатовски обикаляха с травантчето му църкви и манастири. Направиха интересни фотоси от Самоковския край и Западна България. Тази ценна книга видя бял свят едва през 1994 г. в едно красиво издание на БАН.

Докато беше жива, не успя да я издаде, защото времето беше далеч по-недемократично и никой не можеше да защити „черното“ й име. Нито тогавашният зам.-министър на културата проф. Атанас Божков, с когото имаха сходни виждания, нито известният график, бивш ректор  на  Художествената  академия проф. Васил Захариев, който с интерес следеше работата й и често я посещаваше със семейството си в Самоков.

По-късно, когато настъпи известно политическо разведряване, тя отиде при сестра си Мария в София. В столицата също имаше своите добри стари приятели: Люба Тошева (дъщеря на дипломата и министър Андрей Тошев), семейство Балан, Костадинка Узунова, известните музиколожки Райна Кацарова и Елена Стоин, юристът и колекционер на картини Тотю Гъбенски (създател на художествената галерия в Трявна). Мисля си, ако са верни отправените обвинения за поведението й в миналото, ако е била „интригантка“, щяха ли тези културни хора да се осмелят да общуват с нея и да й засвидетелстват уважение в едно опасно време?!

  Често при нея бяха и племенничките й Неда – на брат й Ботьо, и Светла – на сестра й Фани. Тя много ги обичаше. Умееше да разбира младите. И когато аз правех пърбите си стъпки на оперна сцена, далеч от нея, чрез майка ми получавах нейните мъдри писма, издържани в изискания й, стегнат и изразителен стил. А на първите ми концерти в София през 1970 г. тя беше моята възторжена публика и най-строга критичка.

Разказваше ми как е помогнала на синоветe на професора по флейта Янко Янков да получат стипендии за Германия. Единият – Венцислав Янков, стана световно име в Париж. Слушахме го и тук. В разговор веднъж тя сподели грижите си относно апартамента й – завзет, но неотчужден защото е наследство от баща й. Евдокия подчерта, че Филов не се е стремил да трупа материални богатства. Единственото, което са му отчуждили, е едно неголямо място край София. Дори книгите и списанията, които е получавал или купувал в чужбина, веднага е дарявал на археологическия институт и на Университета.

Тогава се сетих за моя приятелка – певица, която искаше да си купува жилище. Свързах ги, за да предаде Филова апартамента си в силни и добри ръце, и така „да прогони“ настанилите се и обезобразили жилището сродници на Лиляна Димитрова. Домът й трябваше да се съхрани като историческо място, посещавано лично от цар Борис и царица Йоана.

Това дръзко за времето си действие й струваше много притеснения и може би се отрази зле на здравето й, подкопано от преживяното. За последен път я видях в края на февруари 1973-а с пожьлтяло лице на хепатитно болен. Лежеше унила, усещаше, че този път състоянието й е сериозно. Над леглото беше портретът на свекърва й – Елисавета, а на нощната масичка стоеше снимката на съпруга й. В този ни прощален разговор, подтикната от някакво вътрешно откровение, тя ми говори повече за съпруга си, за хубавите им отношения. Каза също, че много обича и уважава и свекърва си, защото е изучила и възпитала прекрасни синове, макар и овдовяла рано. Филова подчертаваше, че е имала само един мъж в живота си, че са живеели в разбиране и взаимопомощ.

Евдокия почина на 5 март 1973 г. Отивах към нея с букетче кокичета – позакьснял поздрав за имения й ден и пролетта. Пред кооперацията ме посрещна зет й д-р Хантов с думите: „Кита се спомина“. На опелото в църквата „Св. София“ в надгробното слово се изтъкна забележителната й научна и благотворителна дейност. Особено ме впечатли фактът, че когато съпругът й станал министър, тя продължила да работи и дарявала заплатата си на сираци – непознат жест за друга министерша у нас.

ПРОДЪЛЖЕНИЕ – КЪМ ВТОРА ЧАСТ:

  Богдан Филов, Евдокия Филова, живота, министър съпруга, семейството, съпруг, Фани, Филова, философия, цар Борис