Драмата с Националната разузнавателна служ­ба и по-специално финансовите бакии във ведомството открехнаха кутията на Пандора, криеща доста смущаващи тайни. Засега се споме­нават недоказани „оперативни разходи“ за шест милиона лева, сувенири по 300 долара парчето и назначения на агент(к)и с нежни имена в Западна Европа, но вероятно това е само на първо четене.

 Едва ли е рисковано да се прогнозира, че в проце­са на прокурорската про­верка ще изскочат още и още тъмни досиета. На топа на устата е бившият шеф на службата генерал Кирчо Киров, но е безпо­лезно мътният сюжет да се ограничава само до него­вата личност.

 Рицари на пачката. 

Не толкова отдавна у нас съществуваше едно идеологизирано вестникарско клише, което определяше западните шпиони като „рицари на плаща и кин­жала“. В същото време раз­узнавачите на Варшавския договор бяха „герои на ти­хия фронт“. След падане­то на Берлинската стена ролите в плитката пиеса се размениха: соцагентите бяха сатанизирани по тертипа на евтините чужди продукции в „Бояна филм“, а супермените от НАТО, ес­тествено, се превърнаха в ангели пазители на демо­крацията.

 Всъщност секретните служби навсякъде по света си приличат, независимо от конюнктурата и поли­тическия грим. А най-ва­жната им обща черта е специалният статут, който ги извежда извън общест­вен контрол и нерядко води до корупция с алибито „На­ционална сигурност“. От­клоненията от нормата са различни, но синдромът по правило е един и същ, а именно – чувство на без­наказаност с легендата за риск, смелост и особена мисия.

 Като се отлее филмова­та романтика ала Джеймс Бонд или Щирлиц, на дъно­то на сюжета за наивници остава доста проза. В САЩ например от десетилетия различни комисии на Кон­греса разследват съмни­телни операции на ЦРУ вътре в страната и зад гра­ница, а преди няколко дни гръмна скандал с агенти от охраната на Барак Обама, пирували с проститутки за държавна сметка по време на визитата на президента в Колумбия. Очевидна е и ролята на фактори от КГБ в процеса на криминал­ната приватизация в бив­шия СССР, която създаде милиардери за една нощ. И на български терен не е по-различно, тъй като вече повече от две десе­тилетия дъвчем темата за вездесъщата Държавна сигурност.

  И все пак има известна разлика от двете страни на Атлантика. Докато в САЩ повечето от агентите на секретните структури по правило се ползват с привилегии и бонуси в рамките на служебните им ангажименти, а по­сле отиват в анонимна пенсия, тук и в Русия те често се превръщат в крупни бизнес играчи. Докато са на работа и след това, а основният им капитал е информацията плюс тайната власт.

 Нашенските „бой­ци на тихия фронт“ по правило имат социален статус неимоверно по-висок от официалните им възнаграждения. Ето това е съществено­то в сапунения сюжет с главен герой Кирчо Киров. Големи и малки началници от така наречените „служ­би“ живеят на държавната трапеза като източни прин­цове и въобще не разчи­тат на заплата. Техният изпреварващ стандарт личи и по облеклото, и по автомобилите, и по бита, и по обкръжението им. По презумпция обаче те са под закрилата на парола „Национална сигурност“ и малцина биха дръзна­ли да им търсят сметка за каквото и да било. А парламентите безотказно им гласуват все по-тлъсти бюджети, откъдето идват и сувенирите от кожа на антилопа в НРС…

 Схемата тръгва от… Людмила Живкова.

 Пресните скандали око­ло разузнаването катего­рично напомнят за събития от преди тридесет години. По онова време, в начало­то на 80-те, гръмна исто­рията с огромните злоупо­треби покрай честването на 13 века България, за което дъщерята на Тодор Живков приживе беше подготвила изключително амбициозна програма с ог­ромен бюджет. Основното перо в мегаломанския про­ект беше предвидено за откриване и връщане на родна земя на национални богатства, реликви и свети­ни от различни краища на света. И тази иначе благо­родна и патриотична идея струваше много пари…

 По-нататък се оказа, че заместник-министърът на външните работи Живко Попов и първият подгласник на Людмила в Комитета за култура – Емил Александров, са присвоили грандиозни за времето си средства. На канцеларски език – и на тях като на сегашните им колеги от НРС липсваха оправдателни документи за „оперативни разходи“. С друга лексика това оз­начава – злоупотреба със служебно положение за лично облагодетелстване.

И сега вай-интересната част от архивите – и Живко Попов, и Емил Алексан­дров, естествено, бяха високопоставени кадри на Първо главно управление на ДС, тоест на външно­то разузнаване. От тази позиция и двамата бяха работили под дипломати­ческо прикритие в Западна Европа, съответно в Лон­дон и Париж, а по-късно се превърнаха в главни надзорници по линия на службите в областта на дипломацията и културата. След като бяха разобли­чени, получиха сериозни присъди, а наглостта им след 10 ноември 1989-а стигна дотам, че опитаха позата на „репресирани от комунизма“. И най-смеш­ното – идиотите от ранната площадна демокрация за-малко да се хванат на ми­лиционерския номер и да ги припознаят за мъченици на тоталитаризма… 

Ето това бяха две знако­ви лица на „тихия фронт“, привикнали да боравят с милиони в „зелено“ във времена, когато масовият българин получаваше 150-200 лева заплата. А след като офицерите от служ­бите се изживяваха като недосегаеми в онзи период на строга държавност – за определени деяния може­ше да се стигне дори до разстрел, това означава, че така наречените „ченге­та“ отдавна са се отлепили от земното притегляне и са полетели в измисления си космос.

 Партийно танго.

 Като стане дума за пове­че или по-малко специални служби у нас, винаги на преден план излизат ня­кои общовалидни факти. Да речем обстоятелството, че повечето от ръководни­те фигури в най-важните структури са си тръгвали и са се връщали по два-три пъти през последните години. Образно казано – изпълнявали са нещо като политическо танго -две напред, една назад! Според палката на дири­гентите от партийните цен­трали, насочващи своите резиденти към ключови позиции, осигуряващи се­кретна информация, досие­та, компромати и т.н. И не на последно място – козове за печеливши финансови схеми. Ето го елементар­ното обяснение за високия стандарт на нашенските „деполитизирани“ емилбоевци и авакумзаховци със скъпи костюми, луксозни къщи и сериозен „семеен бизнес“ под прикритие…

 Бюджетни рекордьори.

Тарикатският живот за сметка на данъкоплатците не е патент на „разузна­вачите“ от мандатите на Кирчо Киров. Търговията за лична изгода с „наци­онални идеали“ датира от десетилетия, като особено се активизира между две­те световни войни, кога­то висши военни правят милиони с манипулирани държавни поръчки за ар­мията в полза на опреде­лени фирми.

 В подобна стилистика, макар и под маската на „свободния пазар“, се раз­вихри и разграбването на армейските активи след 1989-а. Томове могат да се изпишат за разпрода­дено имущество за жълти стотинки на определени купувачи, за скъпи имо­ти, джиросани на „наши хора“ срещу символични заменки, за обезкостяването на цели военни гарнизони, летища, скла­дове, почивни станции и т.н. А въобще спомня ли си някой какви милиони глътна преди двайсетина години чутовната глупост на някакъв полковник да се търсят извънземни край Царичина?!

 А на върха на пирами­дата се открояват няколко христоматийни мегадоговори за доставка на во­енна техника за стотици милиони евро – корвети и хеликоптери, повлекли след себе си и съответните умопомрачителни комисиони. Политическото танго от дансинга на специал­ните служби – под пагон или цивилни, май продъл­жава с пълна сила и по коридорите на военното министерство. Там, където се носят легенди за сдел­ките по време на НДСВ и Тройната коалиция и за да­лаверите със „социалните дейности“. Винаги с грижа за военнослужещите и в името на „националната сигурност“.

 Именно изтърканите за­клинания от учебниците са в основата на безкритич­ното отношение на всяко Народно събрание към ведомствата, натоварени със защита на реда и си­гурността. Спор няма за тяхната значимост и от­говорност, но така както са бюджетни рекордьо­ри, тези „отличници“ би трябвало да спазват дис­циплината, налагана на всички останали държав­ни институции. Ако ли не, нищо чудно сувенирите от антилопа на Кирчо Киров да се превърнат някой ден в обувки от крокодилска кожа за агентите по мода­та на Евгени Минчев…

  ген. Кирчо Киров, Емил Александров, Живко Попов, КГБ, Людмила Живкова, Национална сигурност, Националната разузнавателна служ­ба, русия, секретните служби, Тодор Живков, ЦРУ