През 40-те години на миналия век сред изпълнителите, които свирят „на живо“ в радио „София“, се появява млад музикант – акордеонистът Иван Кирев от село Нова Надежда, Хасковско. С висше музикално образование, той се отдава на фолклорната музика и акордеона – инструмент, навлязъл благодарение на Борис Карлов в бита немного назад във времето.

Тракиецът аранжира песни и съпровожда с оркестъра си именити изпълнители, създава хора за соло акордеон. Неувяхващо остава неговото „Кръшно хоро“. Освен музикален, Иван Кирев е и медицински феномен. Неговото сърце се намира отдясно.

„Всичките ми органи са огледално обърнати. Сърцето ми е отдясно, местата на черния дроб и далака са разменени“, разказва той, а темата отдавна не го притеснява.

Бил на 12 години, когато баща му го завел на доктор и изведнъж очите на медиците се ококорили така, че до днес Иван не може да ги забрави. Сърцето му било отдясно. Аномалията стреснала всички. Затова се направили още много изследвания, докато се разбере, че бъдещият голям музикант е клинично здрав. И че в негово лице природата си прави шега.

Така е и до днес – Кирев никога не е боледувал сериозно. Дори „старческо“ шкембе не е пуснал. Не го събарят и цигарите. Събаря го… хорската злоба и алчност. Заради тях и заради собствената си доверчивост инструменталистът остава на стари години без покрив и постъпва в социален дом, за което ще стане дума. Но и там, в Дома за артисти ветерани, и винаги през живота си. Иван среща много повече доброта, която чувства като по-значимия за него личен капитал.

Още в детството си той има съдбовна среща, която го кара да вярва, че над него бди добра орисница.

През 1943 г. в Софийската опера се поставя „Севилският бръснар“ с участието на известен за времето си италиански тенор. Едно скромно облечено момче, прехласнато   от   музиката, хлипа и подсмърча в ложата най-отпред. Какво му е станало? Недоумяват даже артистите и зрителите от първите редове. Оказва се, че това е хасковпията Иванчо, уредил се с покана от диригента проф. Асен Димитров, негов далечен роднина. Младежът плачел под влияние на магията на музиката, която се изливала като манна небесна в душата му. Тогава Кирев разбрал, че ще бъде завинаги отдаден на това изкуство.

В родното село Нова надежда баба му и майка му знаели десетки народни песни, баща му .свирел на гайда, а дядо му по майчина линия бил един от най-известните кавалджии. Засвирела ли селската музика – за сватба или за събор, Иванчо изхвърчал от къщи – при музикантите! Когато изкарвал кравите на паша, отделял се от другите пастирчета, за да се уедини и засвири на дървена свирка, донесена му армаган.

Тази малка свирчица години наред била негов талисман. Пазел я като реликва в архива си.

Когато станал гимназист, с отгладувани пари майка му купува първия акордеон в живота му, 24-басов. Будното селско момче напредвало в свиренето под ръководството на учителя си Никола Москов. Но скоро Иван бил изключен – заради членство в нелегална младежка организация. Така той се озовал в края на 1942 г. в София, за да се запише да учи за тракторист.

Свири по кръчмите на довоенния град почти нелегално. Когато комендантът на столицата го гони, Иван се присеща за роднинството си с проф. Асен Димитров. Това е големият шанс в живота му, защото професорът го взема в дома си и веднъж случайно го чува да свири. Изненадан от лекотата му, диригентът на операта решава да му помогне да кандидатства в Музикалната академия. И ето го, скромният Иван Кирев – ученик на самия Панчо Владигеров.

Увлича се по класиката и по диригенството, но ритмите от фолклора остават в кръвта му. Започва да свири в радиото, а през 1948 г. вече е щатен солист в Ансамбъла на МВР, след това – щатен диригент в БНР. Когато се създава Държавният ансамбъл, наречен след години „Филип Кутев“, той постъпва като корепетитор.

На концертната сцена е работил с много от големите ни народни певци – Борис Машалов, Вълкана Стоянова, Йовчо Караиванов, Верка Сидерова, Груйчо Дойчев. Кирев остава майстор на дешифрирането и намирането на народна музика от различни области на страната и записването й с най-подробните й детайли. Сам композира музиката на няколко танца – „Криво садовско хоро“, „Крайдунавски танц“, „Танцова сюита“ и др.

„Цял живот съм свирил българска музика. Не че не обичам рок или джаз, да речем. Както се казва – селянин съм, мирише ми на угар още“, сякаш се оправдава за последователността си към българското инструменталистът.

Всичко върви по мед и масло, докато не прави глупост да се ожени втори път след първия си брак и последвалия развод. В края на този си брак остава на улицата. С преправени документи му отнемат апартамента в „Люлин“. Не можал да се пребори да си го върне по законен път. Дори личните му вещи били изхвърлени на улицата. Тъжно.

Оказва се, че Кирев не е единственият подобен случай в Дома на ветераните, където постъпва. Плашейки се някога от израза „старчески дом“, той обаче е благодарен, че именно тук среща хора, които го спасяват веднъж – подслонявайки го, и втори път – стопляйки го с
човешкото отношение

Затова и не смее да проклина съдбата си и различното сърце, което се влюбило в бъдеща измамница.

Когато останал на улицата сам и без нищо, най го било яд за акордеона. И сега му се плаче за него. Купил го за 15 000 лв. от представителен магазин на „Гуерини“. С него свирил и си вадил хляба над 50 години – и в радиото, и в ансамбъл „Филип Кутев“.

Когато изплакал болката си в радиопредаване, получил подаръци няколко акордеона. Били по-ниска класа, но Кирев се трогнал повече от човещината на непознатите.

  „Филип Кутев“, акордеонист, ансамбъл, Иван Кирев, композитор, Нова Надежда, сърце