И преди е имало интервюта с Ивайло Калоянчев, но никога поводът за тях не е бил тъжен. Уви, този път е различно – причината да се срещнем е неотдавнашната кончина на баща му. Великият Георги Калоянчев издъхна на 18 декември – по-малко от месец преди 88-ия си рожден ден. Оттогава България сякаш не е същата.

Благодарни сме на Ивайло, че в мъката си намери сили за разговор. Пред нас той сподели част от спомените си за своя баща, чиято смърт е загуба за всички ни.

– Г-н Калоянчев, на 13 януари баща ви щеше да навърши 88 години. На следващия ден вие ще играете в негова памет представлението „Господин Балкански“ в Сатиричния театър…
– Това беше жеста, с който трупата изказва почитта и преклонението си пред таланта на баща ми. В постановката моята роля е коронна, а на баща ми – Бай Ганьо. Пиесата „Господин Балкански“ бе по Алеко Константинов, написана от Георги Данаилов. Премиерата е била на 13 ян. 1985-а година, в чест на 60-годишнината на Калата. На самата пиеса пише: „На големия артист Георги Калоянчев, с плахата надежда, че ще бъде достойна за таланта му“. След толкова години ние реализирахме отново този вариант.

На 14 януари ще изиграем представлението в Сатиричния театър в памет на баща ми.

– От какво почина баща ви?
– От рак на дебелото черво. Нищо не можа да му помогне, въопреки, че ходеше на лъчетерапия. В последните дни на живота си изпитваше силни болки, дори не можеше да се храни. Баща ми сякаш усещаше, че скоро ще си отиде и събра до себе си цялото ни семейство.

Накрая беше изключително тежко…

– Беше ли отказал цигарите?
– Не. На ден си запалваше по една цигара, но не можеше дори да я изпуши до края. Палеше я просто и я оставяше. Никой от нас не му е забранявал да пуши. Единствено пийваше ракийка по малко. Голям мерак имаше – да може да запали цигара и да си сръбне от чашката.

– Страдаше ли за нещо?
– Страдаше за сцената. Георги Калоянчев беше човек, отдал изцяло живота си на театъра и по-точно на Сатирата. Но, уви, за нещастие в последните години му беше трудно придвижването. В театъра не искаше да ходи, само за да не го виждат в това безпомощно състояние. Искаше му се да го запомнят както беше в неговата сила, а в никакъв сулчай да го съжаляват. Старост-нерадост! За него беше труден момент слизането му от сцената. Това се случи в лятото на 2007 г. Споделял е, че всяка вечер, преди да заспи, се е връщал в спомените си за най-силните години на Сатирата, на която е един от основателите.

– Напоследък той казваше, че се чувства забравен…
– Може да се каже, че накрая беше и малко позабравен. Нормално е – години наред си бил ма върха и когато се наложи да слезеш от сцената, нещата вече не са същите. Но, в актьорските среди Калата винаги е бил оценен. Дълго ще се говори за него и ще се помнят ролите му.

– Кой беше звездният миг в кариерата му?
– Много са. Хората, които не са го гледали на сцената в неговите силни години, не могат да имат реална представа какво бе той като актьор. Всички негови представления в театъра, а и киноролите му са запомнящи се.

– Коя роля му беше любима?
– Винаги, когато са си говорили с майка ми и негови колеги за работата, казваше, че няма малка и голяма роля, а добре и недобре изиграна. В театъра беше неговата сила, твърдеше го сам.

– Имаше ли роля, която е искал да изиграе, а не е успял?
– Цял живот искаше да изиграе Ричард III, но не му се отдаде възможност. Винаги е казвал, че най-хубавата роля е тази, която предстои.

– Кои бяха приятелите му?
– Приятелите му бяха актьорите, с които работеше. Той прекарваше с тях много повече време, отколкото с нас-семейството му. Излизаше сутрин за работа и се прибираше вечер късно. Имаше моменти, в които дори не знаеше в кой клас сме аз и брат ми.

– Носят се легенди за скандалите им със Стоянка Мутафова…
– Говорят се и се пишат разни неща, но в някои от тях няма и доза истина. Двамата със Стоянка бяха не само колеги, но и големи приятели в живота. Ако някога са възниквали дадени проблеми между тях, то те са били свързани с някоя пиеса. Наистина, се е случвало да имат сръдни помежду си, но бързо им минаваше и после дори не си спомняха защо са се карали.

– Баща ви беше гений. Доближава ли се до майсторлъка му някой друг актьор?
– Всеки си е себе си, има си своето излъчване. Никой не може да бъде като Георги Калоямчев, както и той не можеше да е Парца-лев или Никола Анастасов, примерно. Казвал ми е: „Ти може да играеш по-хубаво или по-лошо от мен, но никога няма да играеш като мен!“.

– Възхищаваше ли се Калата от свои колеги?
– Той се радваше на успехите на всичките си колеги. Беше скаран с Димитър Манчев, но никога не отрони лоша дума за него. Все казваше, че играе добре. Актьорската работа е отборна. Когато в пиесата единият актьор е добър, а другият – не, спектакълът не става. Трябва всички да са на ниво, за да се получат нещата.

– Всички възможни награди ли получи Георги Калоянчев?
– Да, но имаше и най-голямата награда – любовта на публиката.

– Купонджия ли беше баща ви извън сцената?
– Не беше купонджия, не му харесваше да ходи по забави и заведения. Обичаше работата и семейството си. В този смисъл и аз съм темерут като него. Можеше по цял ден да си седим двамата с татко и дума да не си продумаме, да не гъкнем дори. Случвало се е от София до Бургас аз или той да шофираме в пълно мълчание. Такива сме си ние, Калоянчевите.

– Кой беше неговият най-труден момент в кариерата?
– Мисля, че най-трудно му е било в началото на кариерата му, когато се е основал Сатиричният театър. Голяма част от актьорите в Народния, измежду които и баща ми, са решили да отидат в Сатирата. Знам, че първата постановка не е била много успешна и е паднала. Тогава доста артисти са се върнали в Народния. Не са имали вяра, че нещата ще се получат и в Сатирата.

– А в живота кога му беше най-тежко на Калата?
– Слизането от сцената и катастрофата през 2000 г. Според мен оттам тръгна и болестта му. Целият този стрес от катастрофата и делото…

– Чувствате ли се като човек, наследил артистизма на Калата?
– Свикнал съм да ни сравняват, но това е съдбата на децата на известните. Аз лично никога не съм искал да се меря с баща си. Аз не съм Георги Калоянчев, аз съм Ивайло Калоянчев.

– В колко пиеси сте игралис баща си?
– Много са. И в „Ганьо Балкански“ даже сме участвали заедно, моята роля е била на Данко Харсъзина. А и доста сме обикаляли страната. Почти няма град, където да не сме изнасяли представление от 1982 г. до 2000 г. Понякога сме си се смели като луди, без самата публиката да разбере за какво. Моят баща беше цар на номерата.

– Какъв архив остави Георги Калоянчев?
– Болен въпрос. Почти нищо от това, което е изиграл на сцената на театъра, не е записано. При едно от посещенията си в Сатирата Тодор Живков е казал да се направи архив на представленията. Уви, така си е останало – като пожелание. А щеше да е добре да има записи.

– Какво загуби България със смъртта на Георги Калоянчев?
– Загуби голям артист и много добър човек. Той не отказваше помощ на никого.

На толкова хора е направил добро… Дори сградата на Сатирата той е успял да я издейства. Тя е била културен дом на МВР и са ходили при Тодор Живков да го уговарят да я даде за театъра. Преди това са играели представленията си в „Сълза и смях“ и в Народния.

– Наричали са баща ви актьорозавър…
– И аз съм го чул това. Наричали са го така заради способността му да играе всичко – и в театъра, и в киното.

ВИЖ ВИДЕОТО:

  баща, гений, Георги Калоянчев, Ивайло Калоянчев, Калата, колеги, рак на дебелото черво, Стоянка Мутафова, сцената, таланта, цигарите