Балканският лъв. Така наричат Маргарита Димитрова през 60-те години на миналия век. Наис­тина твърде помпозно, затова пък справедливо. Днес името на покойната певица е известно само на най-белокосите и на най-ревностните меломани и изследователи на соц естрадата. А тя е първата българска певица, заедно с Йоданка Христова, получила „Златен Орфей“. Това се случва през 1966 година.

 Сред студентите от Консерваторията сла­вата на мощен плътен глас се носи и до днес. Именно заради богатите й вокални дадености я закичват с прозвището Балканския лъв – малко странен прякор, който тя носи свенливо, но с гордост.

 1966 година, Слънчев бряг. Края на август, жега. Тече второто издание на фестивала „Песни за българското Черноморие“, който малко по-къс­но ще бъде прекръстен на „Златният Орфей“ от създателя си Генко Генов. Една мургава певица стъписва публиката с невероятно изпълнение на балада. Всички стават на крака и я аплодират в продължение на няколко минути. Тончо Русев, тогава млад и обещаващ композитор, скача  от мястото cu u нахлува на сцената. Покланя се u целува ръка на гласовития талант. Ден по-късно Маргарита Димитрова получава първа на­града – за това са единодушни и публика, и жури.

 „Тя имаше рядко срещан нисък глас – т.нар. контраалт. Такъв талант се ражда веднъж на много години“, спомня си днес с насълзени очи маестро Тончо Русев. Композиторът пише десетина пес­ни за Маргарита Димитрова – всички до един стават хитове. После, сякаш го е връхлетял при­зрак от миналото, сепнат пита: „Какво стана с това момиче?! Изчезна!“.

 1984 година, гробищен парк „Малашевци“. Сту­ден януарски ден. 7-8 души с омачкани дрехи из­пращат набързо издъхнала в адска мизерия клет­ница. Никой няма силите да погледне другия в очите. Всички са свели погледи надолу. Погреб­ват другарката Маргарита Димитрова. Откри­ли безжизненото тяло няколко дни по-рано…

 Стремителното начало в кариерата на Марга­рита Димитрова съвсем не предвещава тъжния и край.

 Животът й наподобява този на Едит Пиаф — от дете на улицата тя се превръща в национална знаменитост и умира само на около 40 години в отчаяние и мизерия. Гробът на Едит Пиаф днес е национален паметник, а гробът на Маргарита е незнаен за нейните почитатели години наред. Накрая меломани го откриват – потънал в бу­рени и непочистен с години в софийските Малашевски гробища.

 „Моя любов разпиляна“, „Крадецът на бисе­ри“, „Пълнолуние“ са част от песните, които й носят признанието на специалистите, а то­талният й хит сред публиката е „Любовта на скитника“, кавърверсия на песен на европейската звезда Мери Хопкинс, роден по мотиви от руски романс.

 Малко са изключенията в историята на поп му­зиката ни, когато един и същ певец е избран на два пъти да представя България в международния конкурс за изпълнители в рамките на фестивала „Златният Орфей“. През годините това са само Маргарита Димитрова (1968 и 1970 г.), Бисер Ки­ров, Борис Гуджунов и Маргарита Хранова.

 Какво се случва, че името й започва да се снишава още в началото на 70-те?

  Възможно ли е такъв талант да се срине до тре­торазредна ресторантска артистка, а накрая да свърши като миячка на чинии в долнопробна пив­ница? Може би въпрос на шанс, на характер, на съдба или нещо друго…

 Според близки на певицата причина за отстра­няването от шоусредите е неин отказ да оти­де на лична среща в кабинета на Тодор Живков. Това няма как да се докаже днес, освен ако не се доверим на думите на Маргарита, които още отекват в душата на нейния голям почитател Атанас Шопов, бивш учител от пловдивското село Царимир. Един от най-големите поклонни­ци на певицата в най-силните и години, той ос­тава такъв до края.

 Маргарита му е разказвала насаме, че на тържество на Политбюро през 1971 г. самият Тодор Живков кани певицата на танц. Докато траят тези няколко минути в ритъма две напред-една назад, жената в нея усеща, че кръвта на Първия кипва, а погледът му не е само на държавник. Пра­ви й се комплимент, че е много „убава“ и й се под­хвърля: „що не вземат да се видят още утре“.

 „Ех, Насе, Насе, колко глупава съм била, да не отида на тази среща.

 Смятах, че ще нарани достойнството ми. Все едно да се изплюя на себе си – така го чувствах.

 По-добре да бях се изплюла тогава, но сега няма­ше да ме виждаш в такова отчаяно състояние. Спряха ме! Толкова рано ме спряха!“, проплаква на рамото на приятеля си Атанас Шопов Мар­гарита в залеза на кариерата си. При тази среща в пловдивско заведение тя вече не е звездата от „Златният Орфей“ и от забавните програми на Хачо Бояджиев, а най-обикновена ресторантска певица. Натежала и видимо състарена.

 Димитрова доверява на почитателя си, превър­нал се в искрен и верен неин приятел до гроб, че над нея се спуснала негласна забрана да записва, да пее на голяма сцена и да издава плочи. И така – до­като името й бъде забравено от широката пуб­лика. Никой от колегите не й подава ръка – една от най-известните и до днес естрадни звезди дори злорадства, като я вижда да пее шлагери в ресторант в Созопол: „Е, че какво толкова?!

 Не може всички да бъдем звезди!“. Друг виден певец пък я гони от масата си, като я вижда да се приближава усмихната: „Ама тук циганки пускат ли?“

 Певицата трябва да изстрада не само сли­зането, но преди това и изкачването си на естрадния Олимп. Като бебе Маргарита Димитрова от Габрово е изоставена от родната си майка, захласната по чужд мъж. Мо­мичето с шоколадов тен и големи изразителни очи е отгледано от леля си в крайна мизерия. Чес­то двете няма какво да ядат, а бъдещата певица през летните ваканции пасе животните в близ­кото село срещу парче сирене и няколко бутилки мляко. Така оцеляват…

Бъдещата естрадна звезда завършва Априловската гимназия и веднага след това започва работа във Велико Търново като солистка на ресто­рантски сьстав.

 Ревнив мъж и зла свекърва вгорчават първия й брак в старопрестолния град. Там се омъжва за Стойчо Сапунов, осветител от местния музи­кален театър.

 „Свекърва й директно я наричаше курва. На сватбата й дори изсъска: „Мръсна уруспийо, хаир да не видиш, че отне момчето ми!“ Щом е певица, значи е такава – смятаха повечето хора“, сви­детелства д-р Борислав Семерджиев от Габро­во, музикант от оркестъра в Търново. „Нито беше вярно, че е курва, нито беше вярно, че е циганка, въпреки че имаше матова кожа. Аз й казвах: „Бягай в София, Мимо! Нямаш работа тук. Ти си голяма певица, трябва да те гледа цяла България!“ И тя ме послуша“, разказва бившият музикант. Маргарита тръгва. Решена да превземе България, пристига на Централна гара през лятото на 1963 г. с единствената си басмена рокля и леко очукани жълти обувки.

 Първите записи на Маргарита са регистрирани с фамилното й име Сапунова, от първия й брак.

 Работата в столицата е естественият път за откъсването от примката на нещастливия брак.

 През 1964 г. в т.нар. естрадната музика се усеща голямо вълнение – появяват се първите, профе­сионално подготвени поп певци. Дипломира се първият випуск на двугодишните студия за естрадни изпълнители. От школата изгряват първите отличници – Йорданка Христова, Бо­рис Гуджунов, Стефка Бероба, Емилия Маркова. В следващите випуски сред стотиците канди­дати са допуснати и наистина стават звезди Паша Христова, Борислав Грънчаров, Маргари­та Радинска, Маргарита Димитрова…

 Постиженията при Маргарита Димитрова не закъсняват – две награди за изпълнение от „Злат­ният Орфей“ през 1966 г. – факт, който я превръ­ща в безспорна лидерка. Кариеризмът обаче й е чужд, звездоманията – неприсъща. Деликатната й чувственост не може да си обясни и да се прими­ри със задкулисните игри на бранша. Зад гърба си на „Орфея“ чува думите на конкурентка, доказала и друг път през годините, че не може да губи с достойнство: „Как можаха да дадат на една пи­яна курветина първите награди!“

 Всъщност Маргарита изобщо не пие – заради сърдечно заболяване. От радост, че печели, просто се почерпва с приятели край морето. Организмът й реагира бързо и болезнено дори на малкото количество алкохол. Завива се свят, повръща й се и почти припада. В това състоя­ние я виждат очите на завистта, които бързо я „отрезвябат“. Мълвата, че „пияна циганка“ е сложла в малкия си джоб всичките ни певци, се понася светкавично.

 За сметка на това още на следващия „Златен Орфей“ получава нов приз. Дават й една първа награда за изпълнение, а песента „Крадецът на би­сери“, с която се представя, взима първа награда за песен. В края на 1967 г. участва в триумфално турне на оркестър „Балкантон“ с диригент Ди­митър Ганев в Куба. Осбен нея солисти са Йор­данка Христова, Маргарита Радинска и Бисер Киров. Успехът ги заставя да запишат съвместен албум в Куба.

ПРОДЪЛЖЕНИЕ – КЪМ ВТОРА (2) ЧАСТ

  Атанас Шопов, Балканския лъв, Бисер Ки­ров, Борис Годжунов, брак, Едит Пиаф, Златният Орфей, Йорданка Христова, Маргарита Димитрова, мизерия, свекърва, Стойчо Сапунов, съдба, Тодор Живков, Тончо Русев, умряла