Доносникът на ДС Петко Бочаров става филмов герой!

Петко Бочаров

Парите за кино, както е известно, у нас не стигат. Има режисьо­ри пред пенсионна възраст, които още не са направили дебютен филм. Но за пра­вилните хора средства се намират.

 В началото на април На­ционалната художествена комисия за документално и научнопопулярно кино изле­зе със скандално решение – класира на първо място за държавно финансира­не сценария за 54-минутен филм под заглавие „Петко Бочаров – един живот в три Българии“.

  

Саморъчен донос на Бочаров под псевдонима Борисов за две деца на негови съседи, който гласи:

 „Шестгодишното момиченце на един познат се е запознало с около четиригодишното момченце на американско дипло­матическо семейство, което живее на ул. „Неофит Рилски“ №…, между улиците „Ангел Кънчев“ и „Г. Генов“. Двете деца играят понякога заедно на улицата, макар малкото американче – на име … – да не знае български.

София, 25. XI. 1963 г.. Борисов

 

Петко Бочаров в тв-студиото на БТА - 1974 г.

  Защо го наричам скандал­но? Поводът, както твърдят продуцентите от компани­ята „Корунд X“ ЕООД, е „да поздравим доайена на бъл­гарската журналистика за предстоящата му 95-годишнина с този филм, заснет своевременно, а не по стара нашенска традиция – post faktum“. Странна логика – въпросната годишнина нито е юбилей, нито е много ско­ро – чак на 19 февруари 2014 година. Проектът за филм за Левски остана под чертата макар че догодина, тъкмо на рождения ден на бай Петко, се навършват 140 години от обесването му. Но да прие­мем, че идеята за Апостола не е имала нужните качества и да видим какво е харесала комисията в предложението Бочаров да стане филмов герой.

 Целта на продуцента Хрис­то Христов е заявена така:….. чрез една уникална човешка съдба да напомним и осмис­лим през какво сме минали като народ и държава, за да стигнем дотук, където сме днес“.

 Бочаров наистина има дъ­лъг и лъкатушен житейски път. Роден е в богато семей­ство, завършва Американ­ския колеж и даже като уче­ник посещава Олимпиадата в Берлин през 1936 г. Леля му е омъжена за италиан­ски индустриалец, а самият той, след като се дипломира като юрист, започва работа в японската легация в София. Превратът на 9 септември 1944 г. превръща всички тези плюсове в минуси.

 Бочаров бързо се нагажда към новата власт. Още в първите дни се предлага сам за сътрудник на P. O. (Разузна­вателното отделение) и дава сведения кой ходи и какво става при японските дипло­мати. Влиза в социалдемо­кратическата партия, която се влива в БКП през 1948 г. През 1946 г. пак по самоинициатива (!) става агент на ДС и в продължение на почти четири десетилетия, където и да работи – в английската ми­сия, по строежите или в БТА – той е послушен доносник на „народната“ власт. Свален е от отчет едва през 1982 г, когато вече е пред пенсия.

 След падането на Берлин­ската стена Петко Бочаров прави втори път кръгом и става борец за демокрация. С инстинкта си за оцеляване чрез мимикрия и пригаждане към силните на деня той на­истина е типична фигура на български интелектуалец от бурния XX век.

  Да, ама не, както обичаше да казва в коментарите си самият бай Петко, филмът, чийто сценарий поискахме и получихме по реда на Закона за достъп до обществена ин­формация, няма да разкаже това. Той ще бъде заснет из­цяло по монолозите на Боча­ров, изложени в книгите му за „трите Българии“. В тях той не само се идеализира – на­ричат го създател на телеви­зионния коментар и доайен на журналистиката, но е из­дигнат в морален авторитет, в съдник на тези епохи. Това вече е наистина безгранично нахалство!

 Нормално е всеки да има добро мнение за себе си, да бъде снизходителен към грешките си. След 10 ноември 1989 г. обаче се появи една особена порода хора, които не чувстват вина за своите простъпки. Те оправ­дават нечистото си минало с обстоятелствата, защото, както каза един от съратни­ците на Живков, „такива бяха времената“. Интересно е да се изследва тази етична невменяемост.

 Това обаче не е сторено. Сценаристът Валентин Из­мирлиев дори не си е напра­вил труда да потърси други източници на информация за героя си освен него самия, въпреки че те са публично известни. Бочаров беше обя­вен за агент на ДС с решение № 111 на Комисията по доси­етата и делото му е общо­достъпно. Дори ако авторите умишлено са си затворили очите за това, редно би било художествената комисия (председател Иван Дечев) да го посочи като недостатък на проекта.

 Да, ама не!

  Прочел съм досиетата на почти всички видни българ­ски журналисти, обявени за сътрудници на комунистиче­ските тайни служби. Почти зад всяка вербовка има по една човешка драма. Някои колеги са приели да сътрудни­чат на ДС не по убеждения, а само защото са се страхували да откажат. Част от тях обаче след това не са казали лоша дума за никого – например Димитри Иванов и покойният Александър Авджиев. Други са имитирали активност, като са преразказвали на водещи­те си офицери прочетеното от вестниците. Истинските до­носници не са толкова много. Затова съм против досиетата да се използват като етикет. Всеки случай трябва да се преценява индивидуално. 

Каква е драмата на Петко Бочаров?

 Няма да я научите от фил­ма. В сценария сътрудничест­вото му с ДС се обяснява съвсем накратко, като едва ли не задължително изискване за „привилегията да си жур­налист“. (Между другото, той е агент от 1946 г., има негова саморъчна де­кларация с дата 7 август, а става преводач – не жур­налист – в БТА чак през 1952-ра, и то с ходатайс­твото на „службите“.) За членството му в БКП не се споменава и дума. Това неглижиране на моралния избор е хем обида за хората, платили понякога скъпо, за да останат честни по времето на комуни­зма, хем заблуда за младите, които не са го преживели.

 Досието „Бочаров“ е едно от най-дебелите сред документите на ДС за български журналисти. И от най-мерзките. Личното му дело е от два тома с общо 569 страници, а работното – от шест. Във второто се съ­държат доносите му – цели 1726 страници! 

Факсимиле от разписка за получени от Петко Бочаров възнаграждения от ДС, за работата му като агент под псевдонима "Борисов"

  От тях става ясно, че „доай­енът на българската журна­листика“ е доайен и на аген­тите на ДС. Той е съдействал на „органите“ да осакатят не една съдба. В справка от 7 февруари 1953 г, изброява­ща „заслугите“ му, се казва: „Той взе активно участие в разработката на английския агент X. (истинското име се съдържа в докумен­та) и неговите донесения способствуваха за разоб­личаването му като такъв и предаването му на съд“. По-късно Бочаров пише редов­ни доноси за свои колеги от БТА и по този начин осуетя­ва заминаването на някои от тях на работа или на специа­лизация в САЩ.

 Предавал е и най-близки­те си хора – законът забра­нява да се споменават имена­та им. Но не е знаел, че и те са били сътрудници на ДС и са го следели. Това се е на­ричало „проверка на агентурата“…

 Каква драма, а?

 За разлика от повечето до­носници Петко Бочаров мно­гократно е получавал възна­граждение за работата си както от ДС, така и от някои, които е шпионирал – амери­канските дипломати напри­мер, за които с разрешение на нашите тайни служби прави преводи през 60-те го­дини. Своята близост с все­силната ДС той е използвал за уреждане на кариерата си и на най-дребни битови проблеми – от разрешава­нето на спор със съседи и поставянето на домашен те­лефон (което някога беше трудно) до лансирането му за кореспондент на „Асошиейтед прес“ в България. Един проницателен офи­цер го характеризира така: „Обектът имал слабост да се нагажда, приспособява и сервилничи“.

 Ето това е човекът, който ще бъде възвеличен като филмов герой. И то не като сложния персонаж от зна­менития немски филм “Жи­вотът на другите“, служител (не агент) на Щази, който осъзнава низостта на своята работа, докато следи невин­ни хора.

 Не, Бочаров ще е добрият, положителният герой. Пи­там се дали това е случайно, или е част от пълзящата ре­абилитация на ДС, на която сме свидетели в последните години.

 Какво ли ще помислят за нас в Европа, когато научат, че за лъскане на имиджа на ДС чрез киното ще бъдат похарчени държавни пари? „Не е възможно!“.

 Не, ама да!

Още сензации:

loading...

2 Отговора за "Доносникът на ДС Петко Бочаров става филмов герой!"

  1. поп кръстю   03.11.2012 at 21:52

    Да, ама не . . . Лошо, ама не – много лошо, хипер лошо . . .

    Отговор

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Моля, въведете отговор: *