За книгата „Люти чуш­ки“ на се носят легенди и до днес. Тя излиза през 1968 г. Както самият автор Радой Ралин я е описал като подзаглавие -„Народни епиграмки в рамки“. Представлява народни поговорки или авторски епиграми от Ралин, кьм които заглавията придават друг смисъл. Но най-много казват илюстрациите на Димовски. Той доразвива смисъла на игрословиците, придава им друга измерения. На пръв поглед една шеговита книжка изведнъж се превръща в неописуем скандал.

 Една от епиграмите гласи „Сит търбух за наука глух“, отгоре загла­вие „Глух, но послушен“, а отдолу Димовски е нарисувал прасе, чиято опашка е завъртяна като подпис на началник. Много хора разпознават в него подписа на Тодор Живков. Приликата я има действително. Ху­дожникът, дори години по-късно и до края на живота си, никога не казва директно дали е искал да имитира подписа на тогавашния „пръв и дър­жавен ръководител“. А можеше да се похвали поне след 10 ноември и да се изтъкне като дисидент. Всъщност той винаги е бил истински дисидент, без да търси слава.

 Мълвата за подписа на Живков тръгва светкавично, стига до самия него, той побеснява. Очевидно е забелязал приликата. В задочните репортажи от България на Георги Марков е описана една сцена, в която той и един режи­сьор отишли на среща с Живков в резиденцията. По време на разговора в един момент Живков се разпалил, за да им докаже нещо и извадил от чекмеджето си книгата „Люти чушки“, показал я и започнал да крещи. Двамата гости се вцепенили, не са виждали такъв гняв от първия човек в държавата.

  Книгата е иззета от книжарниците и изгорена в пещите в задния двор на Полиграфическия комбинат. Става апокрифна литература, предават си я от ръка на ръка, Държавна сигурност следи кой говори за нея, кой я разпространява. Години по-късно, когато в България се появява копирна техника, започват да размножават и подвързват книжлето и да го разпространяват наново.

 През 1968 г. Димовски е секретар на секция „Графика“ и партиен секретар на СБХ. Сриването е огромно. В дома му е направен обиск. Търсят рисунки против Тодор Живков. Дюшеците са обърнати и изхвърлени по стълбите на кооперацията. 

В Градския комитет на БКП е проведено заседа­ние, което да реши съдбата на двамата автори, защото властта вижда в книгата призоваване на контрареволюцията. „В книгата е даден простор на нихилистичните и политически объркани концепции на автора, които много старателно са подсилени и защитени от илюс­трациите на Борис Димовски. Двамата автори често си сменят ролите, взаимно се допълват.

 Там, където текстът на Радой Ралин е лишен от оригиналност и „остроумие“, на помощ идва рисунката на Борис Димовски, която тъй да се каже „изплюва камъчето“.“ Или:  „В разговора, който комисията води с другарите Радой Ралин и Борис Димовски, пролича, че те не осъзнават своята вина и не си направиха самокритика… Всички са единодушни, че епиграмите на Радой Ралин и Борис Димовски звучат като съзнателен стремеж да бъде обработено общественото мнение в определена насока за създаване на антипартийни настроения.“ Комисията е единодушна, че Радой Ралин и Борис Димовски са на­рушили грубо партийната дисциплина и социалистическата законност, поради което следва да понесат най-тежкото наказание.

 Димовски е уволнен и пратен да работи като художник на наглед­на агитация в Благоевския комитет на партията. Тоест да изпълнява плакати на разни свои колеги, за които парите са по-важни от действителността. Изхвърлен е и от постовете, които заема в СБХ. И мислят, че са го уплашили. Той отива на последното си заседание в ръководството на творческата организация, където носи кутия бонбони да почерпи, че го махат.

  На партийното събрание обаче става нещо като гаф. Хората се събират в залата на графична­та секция на ул. „Гурко“ в близост до стадион „Васил Левски“. Отначало никой не го критику­ва, но неочаквано става колегата му Карандаш – известен карикатурист от 60-те и 70-те години, който рисува конунктурните за времето карикатури против империалистите и много рядко нещо критично, което да му създаде неприятности. Той подчертава, че Димовски не е отговорил с благодарността, която художниците трябва да носят към партията и нейните ръководители. Но и Димовски е достатъчно смел в отговора си: „Нека моят колега не счита, че е стъпил на подиум, по-висок от нас, подиум, който му позволява да ни раздава така от поучителния морал…“ И дава за факт следното: Карандаш под своето истинско име, Цветан Цеков, е автор на 111 ка­рикатури срещу Червената армия, в подкрепа на Хитлеровата коалиция по времето преди 9 септември 1944 г.

 Това ли са партийните хора, на тази ли прикритост и чрез такива ли машинации поддържа реномето си партията? Няколко години след скандала с „Люти чушки“ младата тогава журна­листка Ива Йолова наивно прави интервю дискусия за вестник „На­родна младеж“ с Димовски и Ралин. Те се изказват иносказателно, но това е достатъчно. Веднага са уволнени един куп редактори от вестника начело с авторката. За Димовски тези събития не са еднозначни – зад тях той вижда игри и несигурност в самите върхове.

  Борис Димовски, Георги Марков, изгорена, карикатури, книгата, Люти чушки, Радой Ралин, Тодор Живков