Мемоаристи като граф Робер дьо Бурбулон, Добри Ганчев, Димитър Маринов и др. разказват интересни истории, свързани с обществения и личния живот на княз, а по-късно и на цар Фердинанд. Цар Фердинанд Максимилиан Карл Леополд Мария Сакскобургготски (1861-1948) е разглеждан от българската историография като доста противоречива личност.

От една страна, се изтъкват заслугите му за издигането и утвърждаването на Третата българска държава, и за нейната независимост. От друга страна пък, хвърлят вината на Фердинанд за неуспешното българско участие в Междусъюзническата и Първата световна война, коствайки на страната ни тежки загуби и стотици хиляди жертви.

Често в спомените се подчертава, че владетелят е суеверен, вярва в гадания и предсказания, настроен е мистично и твърди, че някои хора могат да носят нещастия. Тези му качества се проявяват и по време на големи тържества. Царят празнува нова година два пъти.

Един път на 31 декември, с министрите си и най-високопоставените си чиновници и втори път – на 2 януари, с дипломати, журналисти и чуждестранни приятели. Според мемоаристите Сакскобургготски смята, че четното число е символ на успех и уважение, късмет и благодат.

На 2 януари, 1904 г., след като изпраща гостите си, след полунощ, царят и неговите най-близки заедно с майка му – княгиня Клементина Бурбон – Орлеанска, се опитват да видят бъдещето. В голяма и дълбока никелирана купа, пълна със студена вода, изсипват разтопено олово. По формата на оловото те гадаят какво ги очаква. Фердинанд, подобно на своя министър-председател – Стефан Стамболов, е податлив на предсказаното от ясновидки. През зимата на 1904 г. в Пловдив красива млада жена пророкува на владетеля, че майка му повече няма да дойде в България. По същото време княгиня Клементина заявява пред придворната си дама Ана Станмова, родена графиня дьо Грено, че й предстои пътуване. Княгинята е необяснимо разтревожена и се опасява, че здравето й няма да позволи да се върне отново в царството на своя син. „В полунощ „стопихме оловото„, пихме шампанско и си пожелахме хубави неща – пише в спомените си граф Робер дьо Бурбулон. Един по един поздравихме княгинята, която ни даде нещо като благословия, докато й целувахме ръка. Тя смята, че няма да докосне повече

България, и от време на време плаче и прави мъчителни сцени.“ Действително, през 1907 г. Клементина се кани да пътува за София, но умира внезапно, без да може да посети новото отечество на любимия си син.

В някои случаи суеверието на Фердинанд е подложено на таен присмех от неговите подчинени. Пълен с предразсъдъци, царят вярва, че числото 13 е сатанинско. Той не пътува никога на 13 число. Не върши важна работа на такава дата. Не сяда и на маса, на която има 13 човека. Учителят му по български език, Добри Ганчев, пише в своите спомени: „Във Варна един път бяха сложили 13 прибора, 13 души седнахме да ядем. Още не подали второто блюдо, той (царят), забеляза фаталното число. Викове, хокания до Бога.

Горкият маршал, как трепери за таз си небрежност!

Един от ординарците, поручик Стоянов, кат стрела изхвърча от вратата, за да се измени числото на сътрапезниците“.

От своя страна владетелят обича да връща с подигравка на подчинените си българи за тяхната несъобразителност и немарливост. По време на големите обеди, когато има канени много гости, очите му постоянно шарят по цялата маса. Гледа кой как яде, как пие, как се държи. И естествено, забелязва много смешни случаи. По-голямата част от министрите му не са виждали такава трапеза и естествено, допускат грешки. Така например се подава ядене на тестен пиедестал. Някой от присъстващите започва да реже и тестото. В края на вечерята прислугата поднася чашка вода с лимонов сок или пък сапунена, за да си измият пръстите. „Гледаш някой я гътне, изпие я, мръщи се – споделя Добри Ганчев. – Какви ли е аджамилъци! И туй даваше такъв благодатен материал на княза за смях и подигравки!“

Съвременниците на Сакскобургготски се запознават и с друга странна негова черта. Той назначава на служба само красиви мъже и жени. Дълбоко вярва, че външно грозният човек е и с грозна душа. Владетелят има голяма способност да схваща и най-дребните, но характерни черти у хората. Оттук и сполучливите сравнения, които той прави за своите подчинени. Царят нарича дипломата Михаил Маджаров „конската глава“, Иван Гешов „изтърван заек“, г-жа Петрова – Чомакова – „кокошка“, и др.

Стивън Констант в своята книга „Фердинанд Лисицата“ твърди, че българският цар е бисексуален. В подкрепа на тази теза са и мненията на граф Робер дьо Бурболон и Добри Ганчев, изразени в техните спомени. С неприятно чувство учителят Ганчев възкликва: „Да свършим със слабостта на Фердинанд към сините очи. Истинска мания имало у тоз човек към сините очи. Почти всички негови фаворити бяха със сини очи. И шофьорите, и камердинерите му и разни други служещи…“. В последните години от царуването си владетелят отбягва жените няма към тях влечение, каквото има като млад. Дори започва да се излага пред роднините си. Веднъж, през пролетта на 1918 г, на гости на Сакскобургготски пристига германският принц Август, син на императора. Той почти не вижда царя в двореца и пита генерал Савов с кой от любимците си е избягал от София?

„Генералът, споделя Добри Ганчев, му казва имената на двамата шофьори. Принцът се подсмива, после се навежда към ухото на Савов и казва: „Явно е, че е педераст! Не зная само активен или пасивен…“

Когато абдикира, Фердинанд напуска България заедно със своя „прочут“ чрез мемоарите на съвременниците му шофьор – Вайх. Него той издига до хаус маршал. Граф Робер дьо Бурбулон също се гневи на обикновения немски еснаф Вайх, който проявява капризи, качва и сваля дипломати и министри и с чието мнение царят винаги се съобразява. Малко преди боя при Чаталджа (17-18 ноември 1912 г.) българската войска е напълно срината от загуби и болести. Това е едно от най-тежките сражения по време на Балканската война и първата голяма загуба на Третата българска държава. Русенският митрополит предлага на парцаливите и уморени войници да бъде раздадена по една кутия цигари от името на Фердинанд. Всички, генерали и министри, гласуват „за”.

Единствено Вайх се противопоставя и войниците не получават нищо. „Това е работа на правителството! Царят няма пари“, налага мнението си шофьорът. Често царят бърза да се затвори с Вайх в някоя стая, за да си говорят дълго. В писмата си до своята съпруга Бурбулон нарича шофьора „оня“, „онзи“, „любимеца“ и др. „Оня“ успява да прекрати раздаването и на чай на войниците. В същото това време строи нова сграда в парка на двореца за колите на Негово Величество.

Старомодният учител на Фердинанд – Добри Ганчев, не престава да се чуди в своите спомени как царят е заразен от древногръцкия порок — обичта към надарени млади момчета. „Може това да е измислица н враговете му, но има факти, има свидетелства на достопочтени хора, които високо изобличават българския господар в скандалиозно морално разтление“ – така Ганчев завършва размишленията си на тази тема. И пак от страх, за да не подрони авторитета на Фердинанд, при когото е работил, моли бъдещите издатели на неговите мемоари да проявят съобразителност и да не печатат тези места в текста, ако не е наложително.

С подобно чувство на угризение пише истината в писмата си и граф Бурбулон, който е личен секретар на Сакскобургготски, а по-късно Шамбелан, церемониалмайстор и маршал на двора.

Подобно на всеки човек Фердинанд има свои положителни и отрицателни черти в характера и поведението си. В историята ни обаче той ще остане като първия български цар, управлявал държавата над 30 години.

ВИЖ ВИДЕОТО:

  бъдещето, владетелят, гадае, държава, държавата, княгиня Клементина, олово, подигравка, подчинени, Сакскобургготски, цар Фердинанд, царя, шофьорът