Хилда Казасян е вечно усмихнатата позитивна дъщеря на големия диригент Вили Казасян. Тя не се съмнява, че джаз музиката, която прави и обича, има своя публика и в България.

Няма желание да бяга на Запад, а иска да остане тук и да се бори докрай. Има 11-годишна дъщеря и лично се е уверила, че притежава музикалния талант на рода Казасян.

Хилда рядко дава интервюта, но никога не се притеснява да говори открито за това, което я вълнува – независимо дали става въпрос за музиката, вълненията на улицата или мъката й по непрежалимия Чочо Попйорданов.

– Как мина лятото ви, Хилда? Успяхте ли да си починете?
– Не знам дали си починах, но със сигурност се заредих с много положителна енергия. С моя приятел имаме страхотен ресторант в стария град на Созопол и преоткрих това място. Там има така фантастична и уютна енергия и атмосфера. А когато и работата, с която се занимаваш, върви добре, колкото и да е изморително, всичко е много зареждащо. Така че не знам дали си починах, но със сигурност се заредих сериозно. На „Аполония“ започнах представянето на албума си „Jazz & Ме“, който излезе в началото на годината. Сега ще продължа да го презентирам. Мисля, че наистина се получи хубава музика, която ми се иска да чуят повече хора. Тя е направена, за да бъде слушана на живо.

– Има ли достатъчно публика в България за вашата музика?
– Да, тя даже се увеличава. Това, което ме учудва, е, че все повече млади хора идват на тези концерти. Например на „Аполония“ беше пълно с млади хора почти тийнейджъри. Хората се пренаситиха от глуповата музика. А и много зависи как я поднасяш. Ако го правиш разбираемо, лесно и с удоволствие, тя има успех.

– Вие сте много позитивен човек, но 2013 г. като че ли е тежка година.
– За мен, а както се оказа и за всички хора в държавата тази година беше преломна, някак си изчистваща. За мен изчисти всички неща, които не са били достатъчно добри, ценни или интересни. Няма как да не си част от това, което се случва на улицата. Трябва да не си нормален човек, за да не бъдеш част от това нещо. То касае бита, съществуването, а в този конкретен случай и моралната ценност на всеки един от нас. Но аз съм из-
ключително щастлива, че всичко това се случва, колкото и опасно да изглежда отстрани, защото е фатално, когато човек не реагира. Когато реагираш адекватно и чистоплътно, по-хубаво от това няма, какъвто и да е резултатът в крайна сметка.

Явно това време наистина е преломно, защото усещам как контактите на хората се прочистват. Средата, в която съществуваме, се прочиства някак от само себе си. Очевидно в душите и съзнанието ни се е отключило нещо което ни позволява много по-точно да преценим кое е за нас и кое не. Усещам го в много хора около себе си.

– Споделяли сте, че не виждате бъдещето на дъщеря си в България. Още ли сте на това мнение, след като чувствате тази цялостна промяна?
– Надявам се, че нещата наистина ще се променят. Но това, което в момента се случва, няма да ги промени много скоро. То е създаване по-скоро на генерална посока. Създаването на гражданско общество, което да може да поддържа някакъв стандарт на съществуване, е много дълъг процес.

Аз съм длъжна в някакъв момент, колкото и да ми е мъчно и да не мога да си го представя, да дам шанс на дъщеря си да види как е и на другите места. Имала съм този шанс и съм спокойна, че поне сама съм взела решението да остана да живея тук. Бих искала и тя да го има, а какво ще прецени, зависи от нея.

– Вие защо решихте да останете в България?
– Много пъти съм имала шанса да остана в чужбина. Имах много интересни предложения, когато специализирах в Италия. След това отново, докато живеех с майка ми и нейния съпруг, който ми е като втори баща. Прекарах една приказна година в Щатите. Беше като по филмите. Така че не само имах предложения, но и шанса да попадна там в най-хубавата част от живота си. И въпреки всичко се прибрах, което потвърждава 100%, че съм си за тук.

То е до човека. Или си роден да можеш да живееш тук, или не. Аз съм толкова свързана с роднините, близките ми, приятелите ми. Целият ми живот е свързан с тях.

Не мога да си представя да съм далече оттук. Аз съм от този тип хора, които не го умеят това.

– А дъщеря ви има ли влечение към музиката? Иска ли да се занимава професионално с нея?
– О, да. Като при всяко дете сядането на пианото не е най-приятното изживяване, но важното е, че тя има отношение към музиката. Обича я. За мен беше много важно да съм абсолютно убедена, че тя носи талант.

Защото наистина най-страшно е да си посредствен артист.

Да обречеш детето си на подобно нещо е недопустимо.

Така че беше много важно да се убедя, че наистина носи таланта. За да бъда още по-обективна, се консултирах и с мои близки хора.

В крайна сметка установих, че тя наистина има дарба, и съм длъжна да й помогна да я развие. Пък след това сама да прецени кой е нейният път.

– Навремето вашият баща – Вили Казасян, също ли държеше да се убеди в таланта ви?
– Да. Той не само искаше да се убеди, а дълго време в него имаше и лека вътрешна съпротива. Беше много деликатен и чувствителен човек. По-скоро майка ми е човекът, благодарение на когото аз се занимавам с музика. Тя знаеше, че нося талант в себе си, и настояваше да ходя на уроци и да се занимавам с музика. А татко точно заради този страх, който имам и аз в момента, седеше по-настрани от тези мои занимания. Така беше до момента, в който се убеди, че ставам за тази работа.

– През пролетта почина Чочо Попйорданов. Вие си останахте близки докрай. Свикнахте ли с мисълта, че вече го няма?
– Не, въобще не мога да свикна. Всеки път, когато се сещам – а това е много често, имам чувството, че съм в някакъв лошо направен филм. Един човек, толкова млад и пълен с толкова много живот в себе си – не можеш да си представиш, че изведнъж просто го няма, че този живот си е отишъл. Не мисля, че някога ще ми мине.

Ние бяхме много близки. Станахме близки първо като души. Бяхме като брат и сестра. Когато това се получи, е нелепо да спреш да обичаш някого само защото не живееш вече с него. Или го обичаш, или не. Нашата близост и обич си беше от първия до последния момент. Нямаше никакво значение с кого сме си лягали.

– Той имаше проблеми, но някак последните години нещата за него тръгнаха добре.
– Той беше изключително талантливо същество. Кой не е имал проблеми? От каквото и естество да са били, важното е, че той беше пълен с толкова много живот, талант и любов към всичко около него. Тази комбинация от качества с лупа можеш да я търсиш. Толкова рядко се среща. В крайна сметка мисля, че това остава. Всичко друго са онези земни проблеми, с които кой повече, кой по-малко успява да се справи.

– Той наистина сякаш отново беше намерил посоката си. Според вас беше ли постигнал равновесие в себе си?
– Той имаше шанса да срещне едно изключително същество, каквото е жената до него. Мисля, че тя страшно много му помогна.

Мисля, че това е истинската любов – когато абсолютно безкористно помагаш на човека, когото обичаш, въпреки собственото си его. Иначе мисля, че неговият дух много трудно можеше да намери спокойствие и равновесие. Но това са точно от онези земни неща, които вече спират да имат значение. Остава онова в духа, което продължава да живее вечно и което е ценно.

– А с приятелката му Даниела поддържате ли връзка?
– Не съм я виждала скоро. Но докато бях на морето, си мислех, че ми се иска да видя нея и това прелестно същество – детето, което тя взе. Даниела дори ми каза, че то страшно много приличало на самия Чочо, което е много странна работа. Тя ми е изключително симпатична, мисля, че и аз на нея. Нещата всъщност са много по-нормални, отколкото хората искат да вярват. Защото става дума за отношения между нормални, свестни хора.

ВИЖ ВИДЕОТО:

  България, Вили Казасян, дъщеря, музика, приятелката му Даниела, Хилда Казасян, Чочо Попйорданов