Александър Петров е най-популярният автор на текстове в поп и рок музиката. Наричат го Златното перо на рокендрола. Написал е стиховете за близо 1000 песни, както и „сините химни“ от началото на прехода – „Вдигни очи“, „Последен валс“, „Времето е наше“, „Развод“, „Утре започва от днес“.

Днес името му не е свързано с площадния патриотизъм. Продължава да работи активно и живее в малка къща на брега на язовир.

– Наше ли е времето, господин Петров?
– Не, разбира се. Само единните граждански номера са наши, въпреки че и те могат да бъдат подменени. Всъщност промяната се оказа подмяна. Една партия смени името си. Едни политици като свободни електрони подмениха партиите си. Подменяха се убеждения по обявен курс на деня, като чейнджбюро. Подмени се и собствеността на принципа „кон за кокошка“. В крайна сметка енергията на огромна част от хората се подмени от стремеж към свобода и щастие в борба са оцеляване.

– Роди ли се нова песен от последните протести?
– На днешните протести не им трябва песен, а хладнокръвие и здрав разум. Какво точно искаме и как да го постигнем, през всичките тези години управляващите се държат с хората като майстора с чираците.

Вие, внушават те, този занаят – да управлявате държавната машина – не го можете… Затова отново изпълзяха бивши „величия“ и „експерти“ и се правят на инструктори. Все едно, че протестиращите са тълпа, която иска шофьорски книжки. Хората трябва да бъдат много внимателни с тези „специалисти“ и да не се връзват на благи думи и мехлемчета разни. За да не се окаже, че отново сме публика и гледаме нова постановка на стара пиеса.

– Бихте ли написали химн за Пламен от Варна – българския Ян Палах?
– Този младеж заслужава нещо много повече от песен. Той трябва да има паметник. Аз бих поставил на подходящо място скала с издълбано в нея името му. И никакво желязо или друг метал. За да не го претеглят с алчен поглед мургавите ни съграждани. За да остане и след нас…

– Виждате ли прилика със събитията от 1989-а?
– Различно е. Тогава хората излизаха с надежда. Днес са на улицата от безизходица.

Тогава цяла Източна Европа искаше развод със системата и светът гледаше към нас с очакване. Днес сме сами в ъгъла на континента, унизени и оскърбени от собствените си грешки, наивност и лекомислие. 1989 г. беше начало. Сега не му се вижда краят. Тогава имаше радост, а днес – гняв.

– Надеждите на хората са излъгани. Чувствате ли се използван?
– Преди години се чувствах огорчен. Когато Костов напусна СДС и започна с болшевишка ярост да хвърля камъни. Тогава окончателно се убедих, че никога не е имало кауза, а само интерес. Ако беше вложил усилията, които положи, за да дискредитира и разбие СДС, в нещо градивно, днес България нямаше да бъде това, което е – една почти провалена държава.

– Как бихте перифразирали днес текста: „Аз не съм комунист и никога няма да бъда“?
– Това е от песен на Кирил Маричков. За себе си мога да кажа, че никога не съм бил член на която и да е партия. Не съм дисциплиниран и никога няма да бъда.

– Една партия преди време се опита да се възползва безплатно от интелектуалния ви труд. Преборихте ли се за правата си?
– Есть такая партия – ДСБ. След като направи масовата приватизация, Костов вероятно е помислил, че може да приватизира за нуждите на предизборната си кампания и песните, които написах през 1989-90 г. И звукозаписите, на които съм продуцент с моите колеги. Заведох дело. Да сте чули някога поетът да има шанс срещу фатмака.

– Ако не познава родната ни действителност, човек би си помислил, че си живеете охолно само от авторски отчисления. Така ли е? Натрупахте ли богатства?
– Темата за авторските права е толкова голяма и многопластова, шарена и черно-бяла, че не мога да отговоря в рамките на това интервю. Ще ми трябват поне две страници. И още една за документите, с които разполагам.

– Как попаднахте в естрадата?
– С късмет. И с връзки връзката ми е Борис Карадимчев, с когото случайно се срещнахме на бул. „Витоша“ и от съжаление, че нямам работа, а бях току-що завършил, и ми предложи да се пробвам да напиша стихотворение за някакъв провинциален състав.

Влязох в тогавашното кафе “Бразилия“ и в дъното на металния тезгях се замислих на какво биха се изкефили момчетата от провинциална вокално-инструментална група, както се наричаха официално рок групите тогава. Така се роди песента за малкия град, в който няма какво да се случи. Това беше първата ми песен. После я записаха „Тангра“, тя стана много популярна. Получих някакви пари. Помислих си, че с това мога да си изкарвам хляба, без да чучна на някакво бюро с работно време, началник, яка трудова дисциплина. И така. Досега.

– А каква е историята на песента за хазяйката с каничка кафе? Лично преживяна ли е?
– Следвах две години във Велико Търново. Квартирата ми беше на един таван на ул. „Мармарлийска“. Хазяйката – една зловеща бабичка с пронизващ поглед. Всичко в тази песен е част от живота ми. А и не само в тази песен.

– Имате брат близнак, с когато често ви бъркат. Разменяли ли сте си самоличността?
– Разбира се. Той взе матурата ми по физика. Аз се издъних на негов изпит по математика. Но не сме злоупотребявали много. Спомням си, че имаше и няколко момичета. На лунна светлина беше още по-лесно. Мисля, че момичетата разбираха това, но не бяха нещастни.

– И той ли се занимава с писане?
– Да, но аз съм по кратките форми, той е по дългите. Пише сценарии и книги. На София Филм Фест излиза премиерата на „Лорд Бънди от София“. Брат ми е съсценарист там. Филмът е за първата рок, банда у нас -„Бъндараците“. Иначе вече доста се различаваме. Той сега е с къса коса и няма обеца на ухото. Така че да знаете – тоя с обецата на лявото ухо съм аз.

– Сърдите ли се за нещо на съдбата си?
– Не. Животът продължава да ме среща с интересни хора. Имам професия, която все още ми е хоби. Съдбата ми е дала много от най-хубавото и малко от най-лошото. Може би затова дори на ЕГН-то си не се сърдя.

  Александър Петров, животът, Иван Костов, открадна, протести, рокендрола, СДС, стихове, съдбата