Ирина Чмихова

  Ирина Чмихова, голямата дама на българската естрада, днес е самотна, но в никакъв случай не е забравена. Обичат я учениците й – десетки звезди, които е създала. Най-често я навестява Етиен Леви, който нашумя отново неотдавна като треньор на участниците в шоуто „Като две капки вода“.

- Как живеете днес, госпожо Чмихова?
- Тъжно. Вече съм на 83. Живея в стария си апартамент в „Дружба“ – обикновен квартал. В началото всички бяхме заедно. После дъщерята се отдели. Имам син и внук. Помагат децата. Но самотата е страшно нещо. Откакто мъжът ми почина преди година и половина, всичко се преобърна. Не мога да го прежаля. Издъхна в ръцете ми.

Ужасно се развълнувах. Чудя се на кого ли му трябвам и какво ще разкажа, като почти не излизам от вкъщи.

Имам операция на сърцето, зле съм с краката. Ходя само да ми изследват червените и белите кръвни телца. Нашата професия не е като на артистите. Те могат да играят до старини.

Музикалните вкусове се променят, идва нова мода и ние ставаме ненужни. Живота съм си дала за естрадата. 40 години бях на сцената.

Младата Ирина Чмихова дебютира през 1954 г.

- Интересен и весел ли беше този живот?
- Животът ми не е бил много лесен. Пея от дете и в началото се изявявах в Руския клуб, защото тогава бях съветска гражданка заради баща ми, на когото бяха върнали руското гражданство. Той е руснак емигрант, майка ми е българка? Живеехме в Пловдив. Той беше без работа. После завърши курсове за счетоводител, взеха го в германската фирма „Ханза“. Тя и сега съществува в Америка. После го преместиха в Казанлък и 8 години бяхме там. Моят баща много искаше да се прибере в Съветския съюз, но така се получи, че не можахме да заминем.

Чак след смъртта на Сталин ни дадоха възможност, но баща ми беше вече пенсионер. Междувременно започнах да пея и бях студентка в Държавното висше театрално училище. Аз съм възпитаничка на проф. Кръстю Мирски. Сред състудентите ми бяха покойните вече Иван Матев, Любомир Кабакчиев, Нейчо Попов. Любка Алексиева, тя слава богу, е още жива – чудесна актриса. Мария Русалиева беше с нас, Хари Тороманов също. Коста Цонев и Георги Калоянчев бяха една година по-големи от нас.

- Кой беше най-големият любовчия?
- Не знам. Ние не сме се занимавали с такива проследявания, подслушвания. Всички си гледахме работата и бяхме влюбени в нея и в ролите си. Показната любов не беше на мода.

- По онова време не се е гледало с добро око на естрадата.
- Тогава нямаше нищо. Имаше само кръчмарски певици и солистки във военния ансамбъл, каквато беше Маргрет Николова. Постановките на гласа им бяха оперни, защото в Консерваторията имаше само класически отдел. През 1954 г. ми беше първото участие. До 1960 г. бях щатна певица в Концертна дирекция и може да се каже, че съм нещо като създател на естрадата. 

Лили Иванова

Започнах да пея с Евгений Комаров, който беше дошъл в 1950 година от Югославия, също руски емигрант, беше един от директорите на телевизията и радиото в Белград. Той си беше тръгнал за Съветския съюз, искаше да се прибере, както всички нас, но остана. Изкуши ме с моя контраалт да опитам силите си в естрадата. Наричам го човека оркестър и до днес тъгувам за него. За 30 години заедно сме изпели над 2 хиляди песни.

- Примата Лили Иванова е направила първите си стъпки на сцената редом с вас. Как си я спомняте?
- Представиха ми я на мой концерт в Кубрат. Докато изпълнявах песента „Камино“, видях микрофон в залата. После в гримьорната ми дойде наперено девойче миньонче с вирната главица, придружено от достолепен господин. Тя заяви, че иска „Камино“, а господинът допълни, че това е млада певица и голяма надежда Любезно поисках адрес, за да изпратя текста и нотите. Лили отсече: „Нямам нужда от ноти. Записах песента“.

- Сред хитовете ви е „Тригодишна мъка“, известен повече като „Синьото елече“. Защо някои го свързват с Леа Иванова?
- Леа Иванова пееше тази песен, но в баровете и в кръчмите. Никога не я е изпълнявала на голяма сцена. Това е първата ми песен, която записах в радиото. Автори са поетът Иван Генов и композиторът Панайот Бояджиев от симфоничния оркестър на радиото. Песента е почти биографична. Пея я от мъжко име. Съпругът ми Любо е човекът със синьото елече, а аз съм тази, която тича край Марица, дето е запяла. Аз бях разпределена в театъра в Димитровград, където играех в “Дванайсета нощ“, а той беше комендант на града. Трупата обаче нямаше сцена. И комендантът Любр Енев успя да уреди помещение. Театърът беше спасен – не го разформироваха и аз останах в града.

- Обичаше ли Тодор Живков да ви слуша?
- Тодор Живков не ме обичаше. По начало не ме познаваше и не ме разбираше, защото повече пеех на руски. Той си знаеше неговите български изпълнители и най-много обичаше Емил Димитров. Нищо, нека. Много хубаво, че обичаше някого. Той беше свестен човек все пак – много честен и много добър.

- Даде ли ви апартамент?
- Абсолютно нищо не съм искала. Поисках само един апартамент от Георги Йорданов. Отидох при него бременна с второто си дете. Казах му, че живеем в една стая в центъра. След три години ми се обадиха ненадейно и ми дадоха апартамент.

- Вие сте основателка на естрадния отдел в Консерваторията през 1968 г. Имате ли си любими ученици?
- Всичките ми ученици са любими. Имаше някои по-затворени, успях да ги отракам. Някои ги обичам повече, особено по-талантливите. Маргарита Хранова, Мими Иванова, Нели Рангелова, Камелия Тодорова, Михаил Йончев, Мая Нешкова, Есил Дюран, Мустафа Чаушев. Етиен Леви беше от най-талантливите и аз на него предадох щафетата. Той имаше закалката, защото е пианист, завършил е музикалното училище. Доведе го баща му, музикант от квартет „Алегро“, хубав човек. Молеше ме да му кажа, че няма данни и да си продължи с пианото. Истина е, че нямаше много глас тогава, но много интелигентно момче беше. Това е страшно важно в тази професия, да имаш ум и малко повечко даже. Много му се радвах сега, като го гледах в „Като две капки вода“. Гордея се с него.

- Той никога не пропуска да подчертае, че е ваш ученик.
- Той не пропуска, но винаги от радиото и телевизията гледат да отрежат това. Но някой път не им се удава. Както и да е. Имам зъб на много хора. Не им мисля злото, но съм обидена.

- Кога слязохте от сцената?
- Когато ме пенсионираха. И пак имах участия, но когато Комаров почина, се оттеглих. Човек трябва да знае кога да слезе от сцената, но славата е наркотик. Трудно се отвиквa от това опиянение.

Много тежко го преживях Огорчих се и от това, че след демократичните промени у нас започна да се говори лошо за Русия. Казах, че щом всичко руско е лошо, и аз няма да пея повече руски романси и след един голям рецитал в края на 90-те години повече не стъпих на сцената. Това за някои беше добре дошло. Не почувстваха липсата ми.

- Сега не ви ли канят за награди?
- О, не, един път ме поканиха, наградиха ме и толкоз. Дадоха ми 2000 лева да си затворя устата, въпреки че никога не съм говорила против. Все пак обръщали са ми внимание, аз съм заслужила артистка, имам орден „Кирил и Методий“ първа степен. Въобще не мога да се оплача от липса на внимание. Но ми се искаше повече и по други поводи. Исках да идват на концертите ми, не се интересуваха. Пък и ние сме много прост народ. Оттам е проблемът ни. Въпреки всичко обичам родината си и мога да застана на нокти, ако някой говори лошо за нея.

ВИЖ ВИДЕОТО:

Още сензации:

загрузка...