Анжел Вагенщайн е една от легендите на българското кино. Той е сценарист на над 50 филма, сред които „Звезди“, „Допълнение към закона за защита на държавата“, „Гоя“, „Звезди в косите, сълзи в очите“, „Борис I“ и „След края на света“. Автор е и на триптиха „Петокнижие Исааково“, „Далеч от Толедо“ и „Сбогом, Шанхай“.

На 17 октомври големият сценарист и писател навършва 91 години. Срещаме се в препълнения с книги, сувенири и спомени кабинет в дома му. За да стигнем до него, минаваме през дълъг тесен коридор. На едната стена виси стара улична табела, според която това е улица „Поп Андрей“. „Намерих я захвърлена и я прибрах – разказва на сбогуване Вагенщайн. – След 1989 г. масово започнаха да сменят имената на улиците. „Поп Андрей“ беше зад Народния театър. Той не бил реална личност, а герой, но пак им беше трън в очите и смениха името. Аз обаче я запазих.“

Сред купчините книги в кабинета му могат да се видят заглавията на собствения му триптих на най-различни езици. Анжел безуспешно се опитва да намери китайското. Вместо него показва екзотичен сервиз, подарен му лично от посланика на Китай. От многото снимки по стените една може да се забележи два пъти – има и малка, и увеличена. „Това е снимката от акта, с който съм осъден на смърт. При бъркотията в края на войната един приятел го открил и ми я донесе.“

– Господин Вагенщайн, продължавате ли да работите, да пишете нови неща?
– Човек винаги трябва да работи нещо. Работата е попезна за мен самия. Аз съм в един занаят, в който няма начин да не работиш, защото мозъкът не спира дори когато спиш. За съжаление много от времето ми отива в суетната част на нашия живот – премиери и представяния на книги.

– Вашият приятел Рангел Вълчанов си отиде съвсем скоро. Работили сте заедно по много филми.
– С Рангел сме обвързани от много дълго време. Бих казал през цялото време на „онази“ кинематография, която е различна от тази, в която живеем в момента. Тя беше друга галактика. Малцина знаят, че Рангел започна филмовата си кариера покрай мен. Беше студент във втори курс, когато се снима като актьор във филма ми „Тревога“. Съдбата пожела Рангел да направи първата си крачка в киното с този мой филм. Връзката ни с него – не само моята, но и на приятелите, близките и колегите му, не се състои само в общите филми, а в общата битка за отстояване на някои стойности в киното. Ние водехме битка срещу глупаците и идиотите, които се опитват да цензурират изкуството. Глава първа от тази битка беше филмът на Рангел и Валери Петров „На малкия остров“. Тук се опитаха да му подложат крак. Измислиха 100 причини – до една идиотски. Стигна се дотам, че всички настойчиво искахме филмът да бъде изпратен на фестивала в Москва. Тогавашният шеф на българското кино Венелин Коцев беше категорично против такива „вредни“ филми. А „На малкия остров“ беше шедьовър. Тогава Рангел още дори нямаше званието „режисьор“. Беше асистент-режисьор, но вече беше направил най-хубавия български филм дотогава. Тогава ние – бившите съветски студенти, завършили филмовата академия в Москва, успяхме да доведем тук Сергей Герасимов и Михаил Ром. Уж по други поводи, но в действителност искахме да видят филма. Тези двама режисьори, които по онова време бяха лидери в съветското кино, го гледаха и съобщиха на българското началство, че ако го изпрати в Москва, гарантират голямата награда на крачка към фестивала.

Познайте дали го изпратиха? Не, защото голямата награда би компрометирала тия идиоти – Венелин Коцев и цялата му група от глупаци. Но ние направихме каквото можахме. Не изтъквам това като някакъв подвиг. Беше нормална солидарност.

– Смятате ли, че днес сме по-свободни?
– В момента патриотизмът е заменен с патриотарство, свободата със слободия. Силно се съмнявам в много от елементите на това, което наричаме демокрация. Още не можем истински да формулираме свободата.

Не осъзнаваме нейния истински и дълбок смисъл – това, че тя е изключително сложен елемент от житието на едно общество. Не е толкова просто като това едните да отидат на площад “Независимост“ да викат „против“, а другите да викат „за“. Ако с това се изчерпва свободата, по-добре да я няма. Писал съм на тази тема, още мисля над нея не мога да намеря отговора за сложната формула на свободата. Още не сме се научили на това изкуство, а мислим толкова елементарно. Затова и елементарно обсъждаме и осъждаме, анализираме и демонизираме времето на социализма. То не е просто време. Който го опростява и го свежда само до простаците и цензурата, няма да разбере защо тогава беше възможен филм като „На малкия остров“, а сега не е. Тогава беше лошото време, а се направиха толкова много хубави филми. Имаше литература, която преодоляваше. Да вземем романа „Тютюн“ например. И той трябваше да преодолее нещо.

Уж беше спрян, уж беше скрито публикуван, а изведнъж за него се застъпи не друг, а Вълко Червенков. Диктаторът излезе във вестник „Работническо дело“ да защити книгата. Между другото, от всички диктатори Вълко Червенков беше най-културният и просветеният. В момента драмата на България е в неразбирането и злоупотребата с понятията, а не със самата свобода. Нея всъщност я няма.

Голямата свобода я няма, а и никога не сме я имали. Виждам как ние почти сме убили дълбинните понятия свобода и демокрация. Но не съм сигурен, че и положението в Европа е много по-различно от нашето, а аз познавам Европа, и то много добре.

– Вие сте видели няколко коренни промени в обществения строй. Има ли нещо революционно в настоящите протести?
– Това, което се случва по улиците на София, силно ме вълнува.

Но не съм сигурен, че е раждането на гражданското общество. Това го твърдят хора, които не познават историята. Такъв тип гражданско общество е имало и през 1905 г. в Русия. Поп Гапон тогава също е водил ей такива по улиците. Не правя преки паралели, но хора, хукнали по улиците, още не са гражданско общество.

Ние гледаме формата, а не съдържанието. Не е гражданско общество да искаш, без да знаеш какво точно искаш. Лично аз не харесвам нито протестите, нито контрапротестите. И двете носят спонтанно лекомислие, спонтанна суета.

Сега е много лесно да се самообявиш за революционер. За да правиш революция обаче, е много важно какво си сложил на кантара -какво можеш да пожертваш. Никаква жертва не е да се лишиш от бирата. Още повече, на тези демонстрации и от нея не те лишават. Това не е никакъв подвиг. И двете страни ни поднасят една мнима гражданска съвест.

Сред тези, които са против правителството, има всякакви хора. Скъпи са ми на сърцето хората от ГЕРБ, които нелегално са се промъкнали там. И аз някога съм бил нелегален деец. Само че навремето ние рискувахме главите си а днес те не рискуват чак толкова много. Браво и на тези с автобусите, които крият, че БСП им ги е платила. Браво, защото и те са нелегални. Героична страна, пълна с нелегални дейци! Разбирам ги. Разбирам и тези, на които се плаща, за да седят на Орлов мост и да го запушват. Вършат си работата хората. В края на краищата, с тези пари ще си купят бутилка бира. Чудесна е и инициативата на тези, които сутрин отиват да пият безплатно кафе. Това е първата крачка към комунизма – безплатното кафе. Затова също са ми приятели. Единствените, които не разбирам, са тези, които надуват вувузелите, но казват, че са красиви, умни, добре платени и мразят безплатно. Чудя им се на акъла. Защо правят безплатно глупости? Запомнил съм и датата 14 юли, понеже съм силно свързан с Франция. Това е денят на френската революция, но не знам дали нашите революционери тук знаят, че на следващия ден тя има второ действие. То се нарича гилотина.

– Как се отнасяте към една фраза, която се крещи по площадите – „червени боклуци“?
– Казах го и в предаването на Петър Волгин, ще го кажа отново – аз съм червен боклук. Моят приятел Валери Петров също е червен боклук. Моята много близка приятелка, която неотдавна ни напусна, Леда Милева, е червен боклук. Нейното Зайченце бяло, с което са расли тези, които днес крещят по площадите, също е червен боклук. Недейте така простичко и елементарно да оскърбявате. Кого оскърбявате?

И за нас – червените, някога имаше боклуци. Ние се съпротивлявахме и бих си позволил да кажа, че се съпротивлявахме ние, а не те и техните бащи. Тъкмо заради тази съпротива рухна конструкцията на тоталитарния социализъм, без да се пролее и капчица кръв. Не благодарение на мъдростта на онези, които ни наричат червени боклуци.

Червени боклуци се съпротивляваха на тоталитаризма. Те се чувстваха измамени и не приеха тази система. Трябва да се внимава с подобни епитети. По времето на социализма също се използваха невнимателно такива силни думи. Наргчаха хора „фашисти“ и „врагове на народа“ просто защото имаха други възгледи. Склонни сме да правим това и затова сме една наистина тъжна страна. Нещо не ни е наред.

  Анжел Вагенщайн, Вълко Червенков, писател, Рангел Вълчанов, сценарист