В средата на 70-те, точно когато, Пу­тин се присъединява към КГБ, службата неконтролируемо се разраства. Появяват се все побече директорати и отде­ли, които бълват планини от информация без ясна цел, приложение и понякога смисъл.

 Армия от мъже и няколко жени прекар­ват живота си в трупане на изрезки от вестници, транскрипции на телефон­ни разговори, доклади за следени хора и още цял куп тривиални данни. Както на всяка друга полицейска организация и вътрешната идеология на КГБ се базира на ясно изра­зена концепция за „врага“.

 Путин се присъединява към службата в постсталинистката ера и в един от кратките и редки периоди на мир в съ­ветската история, а тогава единстве­ните активни „врагове“ са дисидентите – шепа смелчаци, които изяждат вре­мето на КГБ сътрудниците. Владимир е категоричен, че никога не е участвал в преследването на дисиденти. Негов бивш другар по служба обаче твърди обратното. Освен това в интервюта Володя се изпуска, че е много добре запоз­нат с организацията на тази дейност.

 Първият му голям успех идва през 1984-а, когато е изпратен да се обучава за разузнавач в Москва. Путин знае, че след това ще го разпределят на работа в Германия, но е разочарован, когато разбира, че ще бъде в Дрезден. 33-годишният Владимир, бременната Людмила и едногодишната им дъщеря Мария зами­нават към мястото на неговото второ разредно назначение. В Дрезден той дори няма да бъде под прикритие. Това се оказва работата, за която е мечтал 20 години…

 На семейство Путини и на пет други руски фамилии е даден по един апарта­мент в голям жилищен блок, където са настанени и агенти на ЩАЗИ. Пред­ставителите на съветската тайна по­лиция живееят там, работят в сграда на 5 минути разстояние и изпращат хлапетата си в детска градина в същия квартал. Задачата им е да събират ин­формация за „врага“, тоест за Западна Германия, и по-точно за американски­те военни бази в Западна Германия, които са почти толкова недостъпни за разузнаване от Дрезден, колкото и от Ленинград. Путин и колегите му основно събират вестникарски изрез­ки и така добавят своя дял към нара­стващата маса от безполезна инфор­мация в КГБ.

  Междувременно на Владимир и Людмила им се ражда втора дъщеря – Ека­терина. Путин започва да пие бира и спира тренировките.

 Качва повече от 10 килограма, които изглеждат катастрофално зле върху ни­ския му ръст. По всичко личи, че е де­пресиран. Съпругата му, която описва първите им години заедно като хармонични и радостни, не споделя нищо за бремето им в Дрезден. Единствено заявява, че съпругът й никога не говорел за работата си. Не, че имало и нещо осо­бено за разказване. Онова, за което Путин мечтаел – да бъде под прикритие и да вербува агенти, се оказало илюзия. Той и колегите му от разузнаването били инструктирани да се сблъскат с чуждестранните студенти в Дрезденския   технологичен  университет. Прекарвали месеци наред в опити да спечелят доверието им, само за да разберат накрая, че нямат дос­татъчно отпуснати средства да ги заинтригуват да работят за тях. Путин се срещал и със западногерманци   –   членове   на   радикалната Фракция   „Червена   армия“   (RAF), част от които получавали заповеди от КГБ и понякога идвали на тренировъчни цели в Дрезден. Чрез тях се докоснал до капитализма. „Владимир много искаше да притежава разни за­падни неща“, сподели с мен бивш член на  RAF.  Въпросният  твърдеше,  че лично е подарил на Путин ултрамодерен късовълнов радиоапарат Grunding  и автомобилен стереокасетофон Blaupunkt, измъкнат от кола, коя­то RAF задигнали за нуждите си.

 По времето, когато семейството на Путин напуснало СССР, страната за­почнала да се променя драстично и без­възвратно. Михаил Горбачов дошъл на власт през март 1985-а. Две години по-късно освободил съветските дисиденти от затворите и отпуснал хватка­та върху страните от съветския блок. Започнала да расте пропастта между партията и КГБ, а разломът кулминирал в неуспешния опит за пребрат от август 1991-а.

Наблюдавайки събитията отдалеч, зао­биколен единствено от други офицери от тайната полиция, Путин вероятно се е почувствал безпомощен и яростен не само в Съветския сьюз, а и в Източ­на Германия хората излизат на проте­сти по улиците. Немислимото започва да изглежда възмозкно: двете Германии биха могли да се обединят и страната, която Путин е изпратен да защитава, да бъде прехвърлена на „врага“. Всичко, за което е работил, потъва в съмнение; всичко, в което е вярвал, се превръща в подигравка. Подобна обида би накарала навремето пъргавия младеж Путин да пребие някого, докато яростта му бъде укротена. Но вече в средна възраст и извън форма той стои мълчаливо и без­помощно, докато мечтите му и надеждите за бъдещето се топят.

 На 7 октомбри 1989 година, навръх 37-ия рожден ден на Владимир, Източна Германия празнува сбоята 40-годишнина. Берлин се разтриса от безредици. Месец по-кьсно рухва Стената, но де­монстрациите продължават до първите свободни избори през март. Започва изтощителен и болезнен процес на про­чистване на обществото от агенти на ЩАЗИ. Всички съседи на Путин губят работата си. Забранено им е да се присъ­единяват към силите на реда, да заемат държавни служби и да извършват препо­давателска дейност.

 Путин и Людмила се завръщат в Ле­нинград. Носят със себе си 20-годишна миялна машина, подарена от бившите им вече съседи, и щатски долари, доста­тъчни да си купят най-добрия автомо­бил, произведен в СССР. Това е всичко, което са получили за четири и полови­на години извън страната. Владимир, съпругата му и дъщерите им заживяват в двустайния апартамент на бащата на Путин.

 В последвалите дни Боба праби всичко, за да си върне обратно живота, който харесва: правилата на Събетския съюз и на КГБ. Той не само става глава на Руска­та държава десетина години след завръ­щането си от Германия, но също така отхвърля демократичните реформи и установява корумпиран, неефективен и авторитарен режим.

 Докато политическото му вдъхнове­ние идва от КГБ, личният му стил се връща към улиците на Санкт Петер­бург, където трупа знания и социални придобивки като мафиот. Путин ста­на масово популярен през 1999 година, когато се зарече да преследва и да излови чеченските терористи, и оттогава из­ползва все същата реторика, базирана на съветска вулгарност, дори когато мно­го руснаци вече не се съгласяват с нея. Онова, което някога изглеждаше като мачо решителност и откритост, сега прилича на непросветеност. Митът за побойника Путин може в крайна смет­ка да допринесе повече за неговия поли­тически залез, отколкото е повлиял на изкачването му към властта. КРАЙ!

КЪМ ПЪРВА (1)ЧАСТ

  Владимир Путин, Дрезден, КГБ, Людмила, Путин, Санкт Петербург, СССР, съпругата, ЩАЗИ