През лятото на 1958 г. си играех в двора на нашата къща в Кърджали. Спомням си, че съседските момчета се катереха до върха на дърветата. Аз единствена от момиченцата се състезавах с тях и много често ги биех по катерене. Може би защото горе клоните ставаха по-тънки, момчетата се опасяваха да не се счупят и да не паднат. А аз бях по-малка на години и на килограми, изключително дръзко и смело дете.

Този ден бях сама на двора. Майка е на работа, сестричката ми на детска ясла, а баща ми отиде за хляб. Реших да се покатеря на най-високото дърво, една голяма и разклонена круша. Баща ми се забавил в хлебарницата и когато се върнал, дълго ме търсил и изненадващо ме открил под дървото в безсъзнание. Хукнал с мен на ръце към поликлиниката. Пресрещнала го нашата комшийка Слава, която веднага разбира, че съм си глътнала езика и посинялото ми лице й подсказало, че вече се задушавам. Буквално на тротоара на крачка от поликлиниката тя успяла да убеди баща ми, че намесата й е наложителна. Уплахата и шокът на баща ми били достатъчни, за да се предовери на старата жена. Тя ме стиснала между краката си и с усилие успяла да отвори устата ми и да извади езика, който като тапа запушвал гърлото. Когато се убедила, че вече дишам, но съм все още в безсъзнание, ме откарали в поликлиниката. Минал час преди да се съвзема, и когато отворих очи, нямах обяснение какво правя там и защо майка ми плаче. Спомнях си само клоните на дървото и че някой или нещо ме е уплашило там горе. Но нямах спомен да се е чупил клон и да съм политала надолу.

Изненадата за лекарите бе, че нямам счупване, нито дори натъртване и никаква синина. Нямах дори драскотина, което беше смайващо за всички. Седмица след инцидента, както ми нямаше нищо, от един ден нататък започна силно и денонощно главоболие. Количествата вода, които изпивах, при здравите хора стигаха за 10-15 дни. Става дума за 10-15 литра на ден. Спряха ме от детската градина, а есента ми предстоеше да тръгна на училище. Непоносимата жажда и непрекъснатото тичане до тоалетната ми създаваше притеснението как ще ме възприемат другите деца. Сама волево се опитвам да се въздържам от пиенето на вода, а жаждата е неутолима, а това довеждаше до сърцебиене и главоболие, световъртеж, състояние пред колабиране. И уж минах през всички кабинети, но не се намери лекар да постави точната диагноза. Майка и татко ме грабнаха, за да ме прегледат най-добрите специалисти в столицата. Баба ми, която живееше в София, по линия на дъновистите успяла да се свърже с лечителя Петър Димков. Въпреки, че приемите при него са били забранени, а къщата му около Семинарията наблюдавана денонощно от милиционери, тя измолила той да ни приеме уж като роднини от провинцията. Баба Катя твърдеше, че единствено той и само той е човекът, който може да постави точната диагноза.

Аз и татко вече сме в дома му. Спомням си средна, по-скоро малка стая в стилна къща, а в нея беше много чисто и уютно. Димков седи зад старинно бюро с малка пишеща машина със седефени инкрустации. Толкова красива ми се стори, сякаш е произведение на ювелирното изкуство. Всичко ми напомняше кадър от хубав и добър филм. Лечителят ни посрещна и настани в красивите виенски столове. Той ме попита за името и аз изпитах успокоение и облекчение на състоянието си още с влизането си в този благословен дом. Заговориха с баща ми кое как се е случило.

Димков забеляза погледа ми върху пишещата машина и ме попита искам ли да си напиша името. Сложи чисто бял лист, разположи ме удобно на собствения си стол и започна да ми диктува буквичките от името ми на клавишите. Прегледът мина като на шега.

Извади малка лупа и погледна в очите ми, а аз виждах неговите зад дебелото стъкло. Попитах го: „Доктор Димков, ще се оправя ли?“. Мил и спокоен, той обясни на татко, че не е учил медицина и е всъщност военен. Каза, че според него това е рядко заболяване и една от най-тежките последици е спиране на растежа. Обикновено възниквало след силен стрес. Написа диагнозата на едно листче. Размениха си с татко адресите и се разбраха, че ще поддържат връзка и чрез баба ми.

Каква радост беше за мен, когато след няколко месеца лечителят Димков ни дойде на гости в Кърджали. Бях виждала файтони в града, но никога не бях се возила. До гарата стигнахме с рейс, а там за госта татко беше поръчал файтон с най-красивите коне. Татко ми подшушва: „Ако децата те питат кой е този човек, ще казваш, че гостът е братовчед на баба ти. Ако научат, мен ще ме уволнят, а може и да ни арестуват. Ще пострадаме. Трябва да пазим госта“. Моят доктор Петър Димков бе и причината да изпитам неземното щастие да пътуваме заедно с файтон до нас. Вкъщи целият следобед идваха неизлечимо болни хора, на които татко доверително беше споделил, че големият лечител няма да откаже на никого преглед. Спомням си, защото често се споменаваше за благородството и финеса на тази личност, че той отказвал да взема пари.

Десетина години по-късно д-р Георги Лозанов предложи на баща ми да ме подложи на хипноза, за да се разбере самото падане от дървото ли или нещо друго е причинило стреса. Това вероятно щеше да даде отговор на въпроса: кое и как отключва заболяванията на ендокринните жлези. По време на сеанса д-р Лозанов се разколеба и ме събуди от хипнотичния сън, опасявайки се, че ще ми причини втори, още по-силен стрес. По време на хипнозата той ме върнал в деня и часа на премеждието. Както съм била спокойна и усмихната, тананикайки си песен, докато се катеря нагоре по дървото на своите 6 години, изведнъж съм пребледняла и през задавен глас съм казала: „Моля те, моля те, не ми викай, не ми се карай“. Така и до ден днешен си остава загадка какво точно се е случило тогава почти до върха на дървото.

Скъпите за мен баща ми, Петър Димков, д-р Лозанов, комшийката леля Славка, вече покойници, ще оставят завинаги незаличими спомени за човечност, всеотдайност и доброта. Такива красиви умове и духовно красиви личности все по-рядко и по-рядко срещам по пътя си. Но все пак вярвам, че те съществуват. Има ги и днес, рано или късно ще ги срещнем.

ВИЖ ВИДЕОТО:

  безсъзнание, главоболие, дете, диагнозата, Живка Ганчева, задушавам, катерене, лекарите, лечителят, Петър Димков, преглед, световъртеж, сърцебиене, хипнозата