Много е писано за тайните ни служби. Толкова много, че не остана неразкрита тайна и те вече трябва да се наричат явни. Една обаче е дълбоко засекретена – тайната за тихата война между Първо главно управление на ДС, днес Национална разузнавателна служба (НРС), и Разузнавателното управление на Министерството на народната отбрана (РУМНО), сега Служба „Военна информация“ (ВИ).

Изборът на Марин Райков за служебен премиер разрови тлеещата жарава между разузнавателната служба и „Военна информация“. Конкуренцията е не само за дипломатическите прикрития в чужбина, позволяващи на НРС и ВИ да водят разузнавателна дейност. Войната е и за позиции в изпълнителната власт, от които служителите на двете централи помагат на истинските си работодатели в критични ситуации.

А помощ е нужна, понеже всяко ново правителство се сблъсква с този въпрос: да слее ли НРС и ВИ, или да ги остави самостоятелни?

Ще го кажем направо: от 23 години НРС и ВИ методично вкарват свои хора във властта, за да я контролират и да се застраховат срещу опити за сливането им. Марин Райков е един от тези агенти за влияние. Публична тайна в разузнавателната общност е, че Райков е секретен сътрудник на РУМНО, вербуван през 1987 г. Това става в годината на неговото влизане в турската секция на Външно министерство, ръководена от Дончо Пеев.

Решаваща роля за кариерата на Райков има баща му Райко Николов, работил над 30 години в посолствата по света, висш кадър на ПГУ-ДС. По една неписана традиция полковниците и генералите назначаваха синовете си в двете шпионски служби на принципа „аз на тебе, ти на мене“. Така синът на шеф в ПГУ бе приютен в РУМНО, а оттам – във Външно министерство. Със сигурност не е ясно дали Райко Николов наистина е вербувал френския военен министър през 60-те години на миналия век. Но със сигурност успя да вербува разузнаването и дипломацията, за да обслужват фамилията му.

Някой с основание ще попита: а вие откъде знаете всичко това? Отговорът ни е в две части. Първо, преди 1989 г. нито един дипломат в Дирекция „Балкански страни“ на Външно министерство не беше „чист“, защото бе „прихванат“ от службите още в първите си месеци в белока-менната сграда на „Александър Жендов“ – или от ПГУ- ДС, или от РУМНО. В работата по Турция, Гърция, Югославия и Албания, Министерството на външните работи и секретните служби бяха скачени съдове. Изключение правеше сектор „Румъния“, където малцина имаха тайни ангажименти.

По това време дипломатическото сътрудничество със службите беше толкова естествено и задължително, колкото и членството в БКП. Единствената разлика между вербуваните дипломати бе статутът им в двете разузнавателни управления – едните бяха щатни служители, другите – секретни сътрудници. Който твърди обратното, или лъже, или е некомпетентен.

Второ, в Балканската дирекция на МВнР Марин Райков бе известен като сътрудник на РУМНО, ползван по турска и югославска линия. През 1988 г. той придружава зам.-министър Мария Захариева в Париж и участва в заседание на ЮНЕСКО, на което защитава Възродителния процес. Днес подкрепя членството на Турция в Европейския съюз и не обелва дума за турските задължения към тракийските бежанци. Реагирайки на бездействието на заместник-министър Райков, през 2010 г. председателят на Съюза на тракийските дружества Костадин Карамитрев гневно заяви: „За нас Марин Райков е национален предател и туркофил, който винаги е бил против тракийци“.

Първата среща с Марин ме шокира. Тя стана през 1990 г. и бе организирана от главния редактор на в. „Зора“ Минчо Минчев. Двамата ми предложиха нещо твърде екзотично – тъй като имах служебен паспорт, да замина за Мадрид, да се срещна със Симеон Сакскобургготски и да му предам посланието да се върне в България. През цялото време Райков наричаше Симеон „Негово Величество“, което трябваше да покаже, че е заклет монархист. Естествено, отказах офертата.

Споделих за срещата в НРС и там иронично подхвърлиха: „Братовчедите играят монархически игрички“. В терминологията на службите „братовчеди“ са колегите от РУМНО. Все пак май монархическите забежки бяха солова игра на Марин Райков, търсещ начин да измие червеното петно в биографията си и така да прескочи в лагера на десните.

Малцина знаят и това: в първите броеве на вестник „Зора“ след 10 ноември 1989 г. Райков написа поредица статии под заглавието „Ботушът на Альоша“. В тях клеймеше съветското робство, но с псевдоним. Така дискретно трупаше актив като русофоб, без да изневерява на комунистическата идея, която още владееше МВнР.

Когато в края на 1991 г. Марин пристигна в Белград, в Югославия вече бушуваше гражданската война. В поставената на военна нога резидентура знаехме, че е сътрудник на РУМНО. Не бе никаква тайна, че водещият му офицер е дипломатът Г. Ю. По ирония на съдбата най-близкият приятел на Райков – М. Н., беше наш сътрудник. Наскоро досието му бе отворено, като посланик в скандинавските страни, докато на приятеля му -посланик в Париж, опозоряването бе спестено. Впрочем позорът не отмина и водещия офицер на Марин, което говори какъв гръб има служебният премиер.

Според служили в РУМНО Райков влязъл под кожата на началника им – ген. Ангел Кацаров, укрил досието му от комисията на Методи Андреев със съгласието на премиера Иван Костов.

При управлението на НДСВ следващият началник на „Военна информация“ – ген. Пламен Студенков, пак го спасява от опозоряване -по чл. 32 от Закона за досиетата, допускащ засекретяване на ценни информатори. Какво толкова му е ценното на Марин, та е от богоизбраните ченгета, укрити по член 32? Военните пазят Райков, защото като зам.-министър им осигурява най-добрите прикрития в чужбина, а като посланик помага на дипломатите с пагони. Освен, че е къртица на военните в МВнР, Райков е с вроден талант да сменя флага, преди корабът на настоящата власт да потъне.

Когато през 2008 г. обединената опозиция протестираше срещу тройното правителство пред Народното събрание, дипломатът монархист застана до трибуната със знаменце на ГЕРБ. Това разсмива, но после сериозно си дадох сметка, че при него достойнството е ампутирано. А и фактите говорят сами:

Райков е удобен слуга за всяка власт – и за червени и сини, и за монархистите, и за мутрите на ГЕРБ. А и той няма задръжки да служи на всеки, без значение дали е ляв, десен или откровен бандит. Все пак е странно как изживяващият се като аристократ преглътна позора да е лакей на сикаджия?

Ако продажността е условие за успешен кариеризьм, страхът е другото име на гузната съвест. В този смисъл Марин е кариерист със заешко сърце. Като зам.-министър при Иван Костов, той трепереше като есенен лист при контактите си с Командира. При една от визитите на Костов в Загреб (1998 г.) синият премиер си позволи грубо поведение към моя милост като посланик.

Още по-скандално бе, че конфликтът се разрази пред хърватския министър-председател Златко Матеша. По време на разговорите между двете правителствени делегации заради позицията ми по един протоколен въпрос, разминаваща се с искането на Командира, Костов ми нареди да напусна срещата.

Запазих самообладание, не му отговорих, но не изпълних заповедта му и останах на масата за преговори. Час по-късно ми се извини с думите „Надявам се, че имаш чувство за хумор“…

Загребският скандал стана известен в ВнР и един ден Райков ми изчете лекция по превиване иа гръб и гълтане ма жаби. По своите стандарти той бе абсолютно прав. Но не по моите.

Една друга случка обаче безпощадно разкрива истината за служебния премиер. Четете внимателно и знайте, че за тази уникална изповед има втори свидетел. След негово мистериозно участие в бизнес форум в Кувейт (2000 г.), странно защо необявено в медиите, се видяхме за няколко часа в Загреб, преди да се качи на самолета за Виена. По пътя от аерогарата към посолството му казах: „Марине, кварталът, през който минаваме, е загреб-ската Бояна, каквато си имаме в полите на Витоша – тук живеят обогатили се от войната и мафиоти“.

Изведнъж той нервно се обърна и сърдито отсече: „Извинявай, но аз също живея в Бояна и вече съм от друга класа…“.

В този момент разбрах с кого си имам работа. Това беше краят на служебното ни приятелство. Бяхме от различни класи. Неговата не беше моята.

ВИЖ ВИДЕОТО:

  Велизар Енчев, властта, генералите, дипломатическото, Иван Костов, конфликтът, Марин Райков, МВнР, НРС, разузнавателна служба, разузнавателната, РУМНО, тайните ни служби