Питон и зайче е сюжет с летален изход. За зайчето, естествено. В природата това е естествен под­бор. В живота – насилници и жертви. Под това мото сме принудени да съ­ществуваме повече от двайсет години, напук на постулатите за равни права. Човечеството е преживяло доста зло­вещи периоди. Лозунги като „Евреите на сапун“, „Врагът с партиен билет – в Сибир“, „всички в ТКЗС“, „Който не е с нас, е против нас“ (Ленин), „Червен те­рор“, „Бял терор“, „Който не мълчи, ще умре“(Коза ностра) са причинили смър­тта и страданията на милиони хора.

 Унас нещата са по южнославян­ски перверзни: зайченцето бяло, цял ден си играло, накрая идва питонът и му показва пътя към… знаете накъде. Зайчета са всички, които не издържаха кастинга на прехода за хищници. Те са безправни по пре­зумпция.

 Не се самообвинявайте, господарите на гората са били определени предва­рително.

 Да вземем братя Галеви. Двайсет години бракониерстват в българската гора, а горският ги пазеше да не им се случи нещо. Накрая, о ужас, все пак бяха осъде­ни и трябваше да влязат в затвора. Не в някакъв ска­пан зандан, а в общежитие пет звезди, за каквото залятите от порои българи не смеят и да мечтаят. Галеви обаче се почувстваха пре­дадени и взеха решение да изчезнат. Направиха го за по-малко от 60 секунди, както казва един приятел. И се почнаха едни комен­тари, закани, призиви, ана­лизи, молби, кандърми, не ти е работа.

Нещата са много прости и логични.

 На пръв поглед минава­нето им в нелегалност е постъпка на пъпчасали типнейджъри

 Но не е. По-скоро няка­къв шумкарски ген се е обадил. Галеви просто не могат да повярват, че това се случва с тях, че имуни­тетът, даден им от бившата ченгеджийница и полити­чески кръгове, е паднал.

Че ваксината не работи. И са прави да се цупят, защото имат договор.

 Спомнете си как бив­шият вътрешен министър Румен Петков важно обяс­няваше, че е обсъждал с Галеви и Алексей Петров въпроси на националната сигурност. Толкова важни, че прокуратурата ги за­ключи в огнеупорна каса „Бурджев“ и глътна ключа, сякаш става дума за сек­рети на човешката циви­лизация. До там се срина държавността! От такива хора да зависи българска­та сигурност.

 Срещата неслучайно бе в генералния щаб на „Ок­топода“. Защото и Алексей Петров е сред имунизи­раните. Още в Шесто уп­равление са му ударили мантуто „недосегаем“. Кукловоди години наред ни омайваха, че тези херои са нещо като Вилхем Тел, Робин Худ или нашенски хайдути – мили народни закрилници. Придаваха им някаква романтична осанка, уж взимали от чор­баджиите изедници. Нищо подобно – деряха кожи наред, най-малко на се­беподобните. Кукловодите наставници обаче скриха от „нашите момчета“, че става дума за пиеска в ня­колко действия, а не за „Дързост и красота“.

  И сега Галеви се кри­ят някъде и крещят на адвокатите по телефо­ни с предплатени карти. Трактора лежи в затвор­ническата лечебница и също „набива канчетата“ на адвокатите си. Защо­то уговорките може би са били други, сделката е била друга.

 И Галеви, и Петров, и Димитър Желязков – Очи­те, и Антон Петров – Хамстера и подобни на тях се имат за голямата работа, за специални. Запленени от собственото си вели­чие, те обаче са пропусна­ли някои от важните уроци на живота. Един от тях е изписан на една от стени­те в централата на ЦРУ в Ленгли и гласи: Които предадоха нашите, утре ще предадат вашите.

 Диалектическият мате­риализъм, препода­ван и в милицио­нерските школи, пък учи че: “Количествените натрупвания водят до качестве­ни измене­ния“. Натрупаш ли престъ­пления, омраза и кръв, ще жънеш пандиз, възмездие и мъст. Но Трактора и Га­леви май са пропуснали и този урок.

 Не са малко хората, ко­ито все още вярват, че мафиотите са всесилни, а светлото им бъдеще – гарантирано. Окей. Да допуснем, че Галеви са успели да изнесат мили­оните, за които се носят легенди, и са почнали да си ги харчат тихо и крот­ко. Къде може да стане това? В ЮАР, Доменика или Бразилия? Твърде далеч, за да се чувст­ват удобно. Под чуждо име някъде из Европа? Голяма къща, прислуга – добре. Но те не знаят езици, неконвертируеми са. Освен това още на третия ден от швейцар­ския НАП ще им почу­кат на вратата и ще ис­кат да узнаят произхода на парите им. Могат да пробват в Русия или ня­коя бивша съветска репу­блика. Само че подушат ли местните бандюги, че имат парички – спукана им е работата. Онези са тежка категория. Могат да се пробват в САЩ, през Мексико да речем. Но там със сигурност ще изпаднат в положението на онзи виц за мутрите:

  „Наше яко момче се загубило в Ню Йорк. Звъни на адвоката си:

 –  Ела да ме вземеш, че май се загубих!

–  Къде си? На коя пре­сечка си?

–   Чакай  да  погледна. Аха, пише WALK и DON’T WALK“.

Освен това в Америка действа законът RICO, който е разплакал доста по-големи мафиоти от на­шите.

  В Англия имат шанс само ако се мерят с Абрамович и Усманов и купят отбори като „Челси“ и „Ар­сенал“. Не е лъжица за тяхната уста…

 Нашите силови бизнес­мени вървят единствено у нас. Дори цигуларят Васко Василев чистосър­дечно призна тия дни: „В България ми е добре, за­щото всички ме знаят и ме ухажват. Като мина гра­ницата – никой не е чувал за мен“. Същото усети на гърба си и олимпийският шампион Гълъбин Боевски в Бразилия.

 А Галеви и Петров не могат да се мерят дори с тях. Хубавото е, че и тук кредитният им мониторинг пада стремително.

 Причините са няколко. Кукловодите вече нямат нужда от уменията им и ги подадоха / изтъргуваха с Темида. От друга страна, гражданското общество, колкото и да не е зряло, започва да се еманципира от наложения агресивен модел. На трето място, но не по значимост, е готов­ността на властта да се разправи с организирана­та престъпност. Което пък дава сили на немалко хора да се отърсят от страха.

 Все по-често журналисти из­важдат на свет­ло зулумите на мафията и кръ­восмешението й с политиче­ски кръгове. Жертви на ор­ганизираната престъпност се явиха като сви­детели по зна­кови дела „Наглите“, „Килърите“ и „Октопода“ и разкриха ужасяващи неща. Въпреки заплахите, омаскаряването в опреде­лени медии, опитите да бъ­дат подкупени, шантажирани и пр. Има, разбира се, журналисти, които охотно застават на страната на мафията. Нахалството на някои от тях стигна до­там, да се изявяват като черешката в тортата на морала. Въпрос на време е да последват съдбата на господарите си.

 Бившите силоваци и ченгета вече не са шпиц команди на мутромодела и не контролират страха. Сю­жетът с питона и зайчето се изчерпа. Идва времето на „Мачете“ и Родригес, ако схващате накъде бия…

 По къщите, охраната и гробовете ще ги познаете, казват в Одеса.

 Е, нямаме си Мартин Лутър Кинг, Ориана Фалачи, Роберто Савиано, Джовани Фалконе, Вероника Герин, Анна Политковская, Джан-Карло Брегантини… Няма­ме и девиз като този на Нотингам: „Ще се изправя­ме отново и отново, докато овцете станат лъвове“.

 Но имаме надежда. „Тя последна си отива, има девет живота и никога не пада по гръб“, както пееше Гошо Минчев. Но за да се случи, трябва да се отър­вем от страха. Ще боли, ще кърви, ще има жертви и сълзи. Но не го ли на­правим – сме мъртви.

 Да си зайченцето бяло, е симпатично по празни­ци, но не и цял живот. Животът на жертва не е живот.

Освен това от питона стават хубави патъци и чанти.

  адвокатите, Алексей Петров, братя Галеви, гангстерите, Димитър Желязков – Очи­те, жертви, Килърите, мафиоти, мили­оните, мутрите, насилници, смър­тта, Темида