През 1999 година сградата на бившия мавзолей на Георги Димитров рухна след заповед на тогавашния строителен министър от СДС Евгений Бакърджиев. По-голяма­та част от избирателите на синята партия обяви­ха, че с този акт са победили комунизма, и дълго обясняваха колко грозна е била масивната сграда. Повечето от тях обаче не знаеха, че тази построй­ка в центъра на София, превърнала се в символ на комунизма, е проектирана от един от „най-буржоаз­ните“ архитекти на България отпреди 9 септември 1944 г. Това е архитект Георги Овчаров, личен при­ятел на царското семейство, член на Клуба на инте­лектуалеца, а след комунистическия преврат арестуван и съден. 

Георги Овчаров е роден през 1889 година. Като уче­ник мечтаел да стане худож­ник, но след като завършил средното си образование, баща му го изпратил в Мюн­хен, за да следва архитек­тура. Бъдещият архитект обаче решил да надхитри родителя си и вместо в Политехни­ката се записал в Художествената академия. Малко след това баща му раз­крил измамата и го заплашил, че ще го върне в Бълга­рия, ако не запише архитектура. Така Овчаров се записал в тази специалност на­сила и в знак на протест се пре­върнал в лош и безотго­ворен студент.

  Той бягал от лек­ции и упражнения, взимал изпитите  по принуда и не спирал да рисува. След завърш­ването си се върнал в България с повърхностни познания по архитектура. Постепенно обаче започ­нал да се влюбва в наси­ла наложената му профе­сия и рисуването мина­ло на втори план. В про­дължение на десет годи­ни Овчаров преоткривал тайните на професията и се самообучавал.

 След като участвал в Първата световна вой­на, отворил собствено ателие, а през 1924 го­дина се сближил с цар­ското семейство. Като член на Клуба на софийски­те интелектуалци, той бил поканен на прием в дворе­ца. Известен с чувството си за хумор и склонността да се забавлява, Георги Овча­ров изпил набързо две-три чаши вино и без да преду­преди, започнал да пее една от любимите си арии на Вагнер. Хубавият му глас впечатлил цар Борис III и брат му принц Кирил и те се заговорили с архитекта. Така Георги Овчаров се пре­върнал в един от най-близки­те приятели на принца, който също се славел с бохемския си характер. Кирил и Овча­ров често оставали с часо­ве на чаша вино или игра­ели хазарт. Именно хазар­тът бил основната причина Георги Овчаров никога да не успее да натрупа състояние въпреки огромните поръчки, които е изпълнявал в качест­вото си на архитект. 

През двайсетте и трийсетте години на миналия век архи­тект Георги Овчаров постро­ил внушителните сгради на ИСУЛ, Агрономическия фа­култет на СУ „Св. Климент Охридски“, Министерството на вътрешните работи, Воен­ното издателство, Държавния музикален театър и редица жилищни кооперации. И до днес те са едни от най-кра­сивите постройки в центъра на София.

  Веднага след 9 сеп­тември ра­достният жи­вот на архи­тект Овча­ров приклю­чил. Той бил арестуван и пратен в ко­мунистическия лагер в Беле­не, някои от приятелите му, включително и принц Кирил, били убити. Престоят му в лагера не продължил много дълго, защото комунистите разбрали, че със знанията си той ще им бъде по-полезен извън затвора. Така архитект Овчаров започнал работа в новосъздаденото държавно предприятие „Главпроект“.

 На втори юли 1948 година в СССР починал тогавашни­ят министър-председател и лидер на комунистическата партия Георги Димитров. 

Партийните велможи в София веднага взели решение „вождът и учителят“ да бъде балсамиран и тялото му да бъде изложено в мавзолей подобно  на  Ленин.

  След Георги Димитров решението на партийна­та върхушка сградата мавзолея трябвало да бъде издигната буквално за седмица. Въпреки че бил неблагона­дежден в полити­ческо отноше­ние, Георги Овчаров се оказал, човекът, който трябвало да проектира мав­золея. За сложната задача кому­нистите му дали три дни. Докато архитектът проек­тирал, милицията отцепила целия етаж и бдяла за спокойствието му. На тре­тия ден Овчаров представил проекта си, но в Политбю­ро го върнали за поправ­ки. Архитектът бил сложил дорийски колони, които не се харесали на висшите ко­мунисти, и те го накарали да опрости проекта си. Ов­чаров се върнал бесен от представянето на проекта и пред приятели наричал Въл­ко Червенков и другите новопоявили се управници тик­ви. Въпреки това той нямал избор и опростил проекта си, който придобил оконча­телния си вид. С бесни тем­пове строителни работници изградили гробницата само за няколко дни. 

Петдесет години по-късно няколко дни и мощни взри­вове бяха нужни на Евгений Бакърджиев, за да разруши мавзолея и да го изтрие от историята на София. Дали той можеше да бъде из­ползван като културна ат­ракция, вече няма как да разберем.

  архитект, Белене, Борис III, Георги Димитров, Георги Овчаров, Евгений Бакърджиев, ко­мунисти, ко­мунистическия лагер, мавзолея, сгради