Болниците – бъл­гарският Хайд парк. Претенци­озно звучи, но не е далеч от истината. В офисите все още вървят разговори за отминалите почивни дни, цените на хоте­лите и бензина, състо­янието на пътищата и странния медиен шум около посещението на руския патриарх у нас. За да се говори за болниците не тряб­ва специален повод. Но, какво става в болниците по празници, как се дър­жи народонаселението в болничното легло, с инжекция в дупето и празнично печено пиле в менюто.

 В българското съзна­ние болницата все още е само място за лече­ние, където мъките са повече от радостите.

 По времето на соца граж­даните можеха да се изкажат сравнително свободно на опаш­ките. Редяхме се за телевизори, перални, банани, лихвоточки и въобще за дефицитна стока. Да­ват ти номерче, нареждаш се и чакаш, а през това време вър­тиш „социални контакти“. Хората открай време обичат да говорят за проблемите си и да сравня­ват своите с чуждите. Нещо като сегашните социологически про­учвания, само че индивидуални. Забранени теми бяха партията, властта, Съветският съюз, Вар­шавският договор, СИВ, МВР, Държавна сигурност, армията, безплатното образование, без­платното здравеопазване, дефи­цитът на стоки, свободата на сло­вото, социалистическата наука и пр. Ако искаш да си критичен, трябва да си готов за послед­ствията. Известна безопасност осигуряваха вицовете.

 Днес може да се критикува всичко. Ползваме тази екстра на демокрацията, без много да се замисляме и често злоупотре­бяваме с нея. Ако не критикуваш или кажеш добра дума за някого, рискуваш да те нарекат мекере на властта, слагач, подмазвач, гъзомийник. Колкото повече хулиш, толкова по-голям демократ си.

 Обаче няма опашки, където да се изявиш. Няма и български Хайд парк.

  Ако попаднеш на политически митинг (все по-оредяващи и чес­то платени), трябва да крещиш лозунги на политическата сила организатор и да се правиш на идиот, прегърнал пробутваната идеология. Можеш да се запи­шеш в гражданско сдружение, но само след месец ще узнаеш, че всъщност то ще става партия, а учредителите разпределят ня­какви постове и кроят планове, в които обикновените членове не са включени. Каква изненада…

 Е, има стадионите. Там и „Хайл Хитлер“ да ревеш с пълно гърло – няма кой да те чуе. Но пък можеш да отнесеш шутове и бомбичка във врата. Българските стадиони са пълни със свобода, но няма чуваемост. Чуваемостта е сме­нена от насилие.

 Интернет дава големи възмож­ности, спор няма. Там можеш да кажеш всичко, което мислиш. Но липсва живото автентично общу­ване. Питаш нещо, някой нещо ти отвръща. Но кой се крие зад това – тайна. Понякога опасна.

 Положението изглежда безна­деждно, но не е.

 Човек и добре да живее, един ден се оказва в болница. (Перефразирам думите на Омуртаг:

 „Човек и до­бре да жи­вее – един ден умира и друг се раж­да“.) Всеки втори или вече е бил там, или някой ден ще бъде. Няма мърдане. Въпросът е да не прие­маме това прекалено драматич­но. Влизането в болница е част от живота. И в името на живота. Време е да се замислим, какво всъщност предлага престоят в здравно заведение. Разбира се, че не е приятно да ти открият кофти болест, да те инквизират с инжекции, системи и абокати, но пък всички тези гадости са свързани с надеждата u оздравяването.

 Те са важни. Към престоя в бол­ницата обикновено се подхожда само емоционално. Ред е на ра­ционалното и осъзнатото. Всеки престой дава нещо: актуална ин­формация, детайли за болничните такси, клиничните пътеки, пациентските права, новите лекарства. В операционните старите упойки постепенно изчезват, анестезиолозите се борят все по-успешно с болката. Хирурзите пък правят истински чудеса. Лекарите от останалите специалности също. Не се шегувам.

Тук никой не застрашава сво­бодата. В болничните стаи се говори за магистрали, цени на парно, ток, стоки, дупките и ку­четата по улиците, депутатите, чалгата, български и турски се­риали, доскоро само за турски и латино). Можеш да чуеш чудати истории за Бойко Борисов, Иван Костов, ЦСКА, пенсиите, кисе­лото мляко, Доган, Георги Пър­ванов, Станишев, някогашните празнувания за 1-ви и 24-ти май, пролетни рецепти и задължител­ните: „Какви манифестации има­ше едно време“, „Какво агнешко даваха на банкетите“, „Кебапчитата бяха сочни, защото бяха от месо“. Кавги обаче няма и няма как да има, защото болничните „сини каски“ – медсестрите, са по-ефективни от тези на ООН и натовските контингенти в Афга­нистан и Косово. На това място с прискърбия трябва да ви съобщя, че броят на сестричките с къси полички значително е намалял. Предполагам, че това се е отра­зило неблагоприятно на част от населението, но слава богу, няма официална статистика. Би била доста скръбна. И не защото няма кръшни моми в държавата, но те предпочитат силикона и белите пътечки в чалготеката пред касинките с червени кръстчета на тях. Жалко. Тук са обаче сериозните и опитни милосърдни сестри, които знаят хиляда неща. Плюс психо­терапия. Римските пехотинци на здравната реформа.

  Живеем в чалга среда, в която царстват агресията и подмене­ните ценности. Затова болници­те все по-често се превръщат в оазиси за оцеляване. Там все още съществуват понятия като човеколюбив, уважение и грижа за ближния. Оцеляването не е политическа дъвка, а медицин­ски конкретно. Можеш да го по­чувстваш, да го пипнеш. То носи бяла, зелена или синя престилка и ти се усмихва. Знам, че гадните случки с фатални последици са факт. Знам също, че има и винов­ни, които често остават аноним­ни. Но в болниците наистина има спокойствие и сигурност повече откъдето и да било другаде. Това е абсолютно сигурно.

 В книгата си „Ракова болни­ца“ Солженицин пише: „Дори тук страшната болест не личе­ше. Хората изглеждаха здрави. Особено Прошка – Румен, сякаш се намираше в почивен дом, а не в болница. А с какъв апитит само омиташе чинията си след всяко хранене. Даже Оглоед с намръ­щеното лице, се разхождаше свободно, разговаряше с всеки и се заглеждаше след жените по начин, който караше Павел Николаевич да си помисли – дали не симулира, за да се възполз­ва от държавната загриженост и безплатната храна“.

 Представяте ли си? В ра­ковата болница по времето на Сталиновите репресии хората са намирали утеха от света на ужаса и съм­нителния възход.

 Живеем в други времена, без всякакво съмнение, но болничните заведения про­дължават да притежават някаква невидима прите­гателна сила. Колкото и невероятно да звучи, дори когато се окажем в лапите на фатални заболя­вания, единствено болни­цата и лекарите ни дават утеха и шанс. В болници­те се говори за надежда, кроят се планове за след оздравяването, бъдещето придобива стойност.

 В предприятието може да си чичо никой, но в болницата поне за малко си център на внимание и някой се интересува от проблемите ти. Дават ти лекарства, питат те как си, мерят ти температурата и кръвното, изписват ти ле­карства, високвалифицирани медици умуват как да ти помогнат. Утешават те и се грижат за теб без зна­чение дали си милионер или бедняк, „звезда“ или кибик пред телевизора, миска или грозното пате. Учени, а понякога и истин­ски светила в медицината, се спират до леглото ти, разчитат изследванията и умуват как да те избавят от бедата.

  Понякога присядат да си поговорите и можеш да споделиш болката си сякаш си с добър приятел. Изповеди вече има само в болниците. Те са новите храмове. Кога и къде навън ще имаш такъв късмет? Най-много да спечелиш закуска с Калин Врачан­ски от онази странна игра по Би Ти Ви… Отхапваш от кренвирша и питаш със свито сърце: „Калинчо, а бе верно ли в секс сце­ните всичко е истинско?“. Калинчо отпива бавно от английсксия чай за звезди и отвръща с кадифен тембър: „Е, чак така не е… Като на кино е…“.

 Като на кино. Сиреч, жи­веем в някакъв филм, на който друг е писал сце­нария, а главните роли отдавна са заети. За теб остава закуска с някой от филмовите шампиони. Като голяма награда.

 Болницата обаче не те залъгва с Калинчо, Малинчо, Алекс и други филмови Барбита. Тя ти дава реални шансове. Тук си обграден от истински ерудити, бъ­бриш си с тях, разказваш им истории и случки. Кеф. И голяма чест. В медии­те от години тези ерудити присъстват само ако някой забърка имената им в скан­дал или ги нападнат улични псета. Иначе нямат шанс, защото ефирът и вестници­те са за фолкпевци, миски, футболисти, политици, „звезди“ от сериали, шоумени, мутри, олигарси и мафиоти. Героите на новото време. Всички тия персонажи, раздаващи съвети и акъл на килограм, щом ги заболи пръст или препият с френско шампанско, тър­чат при критикуваните и оплюти„белопрестилковци“ и търсят спасение. При ВИП режим, разбира се. Което доказва колко несправед­лив е животът.

 Може да ви се струва абсурдно, но болницата предлага неща, които не всеки може да си позволи извън нея.

•  Постоянен медицин­ски контрол.

• Сигурност. Каквото и да ти се случи, има кой да ти помогне.

• Нормална стая и лег­ло.

• Свободно гледане на телевизия.

•  Човешка компания и възможност за общу­ване.

•  Възможност за кон­такти и споделяне на собственото мнение и позиция.

•  Обмен на медицин­ска и всякаква друга информация.

• Ползване на върхови постижения в медици­ната.

• Условия за откриване на нови приятели.

•  Осигурена храна, в това число и диетич­на.

• Възможност за реха-билитация.

 „Не навсякъде е така“, съскат от засада скепти­ците. „Здравеопазването е корумпирано“ – пенявят се ултра скептиците. Хора, няма пълно щастие. В много болнични заведения условията са нормални, а отношенията медик-пациент – човешки. И това не е малко.

 И накрая най-важното. Болницата е съвременни­ят Шекспиров храм, където философският разговор за живота и смъртта още се води цивилизовано. Не в онзи храм, за който някои си мислят.

 Освен това от болницата всеки си тръгва по-силен и по-мъдър. И по-добър.

  болниците, животът, заболя­вания, здравно заведение, клиничните пътеки, лекарите, лече­ние, медсестрите, оздравяването, хирурзите