Цяло чудо е, че Христо Гърбов намери време за това интервю. Освен със снимки в „Комиците“ и “Столичани в повече“ популярният актьор е ангажиран и с десетина театрални постановки. Някои от представленията си той дори играе в провинцията и често е на път.

Изповедта си пред журналисти Христо направи в Сатиричния театър. В продължение на цели два часа Гърбов ни разказваше живота си в неподражаемия си забавен стил като в кулминационни моменти вмъкваше и по някоя гримаса. Същински спектакъл!

– Г-н Гърбов, починахте ли си по празниците?
– Успях да си почина около новогодишните празници. Бях в Полша, в Гданск, на Балтийско море. Спа процедури, такива неща – десетина дни. Сега чакам да подновим работа по новите епизоди на сериала „Столичани в повече„, а съм много активен и на театралната сцена. В Сатирата имам три представления – „Вечеря за тъпаци“, което го играем вече за 240-и път, „Още веднъж отзад“ и „Римска баня“ на Станислав Стратиев. Играя и в театър „Възраждане“ в 2 представления – „Криворазбраната цивилизация“ и „Измамници“. Във Военния театър участвам в „Комедия на слугите“, а в „Сълза и смях“ – във „Фенове“. Театралната ми кариера си върви с пълна сила, докато снимаме „Столичаните“ и „Комиците“.

– Какво да очакват зрителите от „Столичани в повече“?
– Изненади ще има, но мога да говоря повече за моите превъплъщения. Отново ще има изключително интересни и комични моменти, както и страшни перипетии в отношенията между моя герой Пацо и героинята на Албена Павлова – Гълъбина. При Лютови също ще настъпят любопитни промени, а Рангел и Йордан ще изпаднат в крайности.

– Разкажете смешни случки от снимачния процес, които са останали скрити от зрителя?
– На снимки ми заседна една халка на пръста, той се поду и аха да отида до „Пирогов“. Добре, че се намери помощник, който да я разреже. Веднъж пък щях да отнеса главата на Ернестина Шинова с обувка. Още не бяхме синхронизирали действията си и тя не беше в кадър. Хвърлих обувката по нея и без да искам, я ударих по главата. Веднага спрях да играя и се наложи да се повтори дубълът. На Ернестина й причерня и много истински изигра истерията си, провокирана от героя ми.

– Кой е най-трудният ви момент в професионално отношение?
– Най-трудно ми беше в първия ми филм – „Петалото“, в който се снимах през 1980 г. Тогава бях и каскадьор и бях на косъм да си отида от този свят.

Камерите не бяха със синхронен звук и тракаха. Шумът много разсейваше. тогава се научих да се концентрирам във въображаем партньор, за да елиминирам звуците на камерата. С тази роля осъзнах, че има разлика между това да снимаш и да си на сцената в театъра. За капак на всичко по време на работата ми в „Леталото“ се разболях от ангина и прекъснахме за 4 дни. След това не съм имал толкова трудна изява.

– Как така сте били на косъм от смъртта в „Леталото“?
– Връзваха ме с въже за хеликоптер и той правеше кръгове над Бистрица. Бях на 22 години. Преди последното издигане на вертолета един от пилотите ме попита как смея да се качвам, след като не е обезопасено, по-добре било да пусна каскадьор. Като ми го каза, се изплаших. А и този човек сякаш предизвика съдбата. В момента, в който хеликоптерът се издигна, се появи въздушно течение и аз започнах да се въртя на въжето. Стана страшно! Добре, че вертолетът ме смъкна. После разбрах, че пилотът бил казал: „Пускам го!“. Режисьорът пък отсякъл: „Как ще го пуснеш, той е главният ни герой!“. Добре, че бе овладяна ситуацията.

– Колко пари взехте за ролята си във филма?
– 2500 лева при таван 4000. Това беше първият ми хонорар. Бях първокурс-ник в НАТФИЗ по онова време.

– Ако трябва да избирате между театър и кино, на кое ще се спрете?
– Не ми се е налагало да си задавам такъв въпрос. Снимал съм много и в киното. Не бих избирал, просто бих участвал във всичко, в което се изисква актьорско присъствие, с еднаква страст, енергия и любов. В театъра артистът е повече господар на изразните си средства, отколкото в киното и телевизията, където има и монтаж – звуков и картинен.

На сцената трябва да си концентриран, за да може да внушиш на хората това, което искаш.

– Преди НАТФИЗ сте учили в МЕИ…
– От Варна съм и след гимназията пред мен тогава стояха два пътя.
Или да вляза да уча, или да изкарам три години военноморска – служба. За мен войниклъкът е равносилен на затвор. Избрах да следвам. Кандидатствах първо в МЕИ, а след това в края на лятото пробвах и в НАТФИЗ, но не ме приеха. При четвъртия ми опит ме взеха в театралната академия.

– Как реагираха родителите ви на актьорските ви мераци?
– Баща ми не ме подкрепяше. Искаше някаква сериозна професия за мен, държеше да завърша Военноморското училище във Варна. Татко работеше като електроинженер а майка ми — като възпитателка.

– Кое беше силата ви на младини?
– Имах много таланти. Рисувах например карикатури. Кандидатствах в София в Художествената гимназия, но не ме приеха. После изведнъж рязко спрях с рисуването и се ориентирах към актьорството. В МЕИ започнах да посещавам кръжоци – тогава за първи път усетих, че мога да импровизирам и разсмивам. Разбрах, че мога да ангажирам хората и те да ме гледат. Актьорството ми се струваше лесно. Впрочем по едно време исках да ставам и лекар. Интересувах се от биология и анатомия.

– Коя е вашата мечтана роля?
– От студент имам идея да направя моноспектакъл. Още не съм я осъществил и се чудя какво ли чакам още. Имал съм главно драматични роли в киното, а в театъра – по-комедийни. В „Комиците“ и „Улицата“ ролите ми също са комедийни.

– „Улицата“ на Теди Москов ли беше първият ви сблъсък с телевизията?
– Не, аз и преди това участвах в „Добро утро“, ръдето правехме някакви скечообразни неща с Маргото Карамитева.

– С какво „Улицата“ се различава от днешните комедийни предавания?
– „Улицата“ съчетава куклена режисура с театър и телевизионно шоу. Тъй като Теди Москов има страшно чувство за хумор и полет на въображението, се получи един много специфичен продукт. В днешно време телевизиите правят форматни шоута и едва ли биха подкрепили подобен проект.

– Офертата на „Комиците“ с какво бе съблазнителна за вас?
– Любо Нейков ми отправи предложение и приех без никакво колебание. Любо е актьор, когото истински харесвам. В „Комиците“ всички взаимно се допълваме, имаме готин маниер на общуване. Мога да кажа дори, че се обичаме. Това си и личи – толкова дълго време сме заедно, а не се разделихме или скарахме.

– Мълви се, че и Слави ви е канил, но сте отказали, защото при него било като в казарма…
– „Шоуто на Слави“ е всекидневно и е много изтощително за актьора. „Комиците“ са седмично предаване и успяваме да си съчетаваме всичките ангажименти. За мен е много важно да запазя връзките си с театъра и киното.

– Тъжен или весел човек сте в живота?
– И тъжен, и весел, записи от ситуацията.

– Какво се промени в живота ви, след като получихте „Аскеер“?
– В България почти никой не умее да цени успеха и наградата. Често се спори ожесточено какъв е смисълът да се дават награди и какви са тия, дето ги получават. Мисля, че съм се преборил с желанието на всяка цена да взема приз. Публиката идва да ме гледа и това е най-важнбто за мен.

– Кои са пороците ви?
– Отказах цигарите преди 21 години, като преди това пушех по три кутии на ден. Сега вече не прекалявам и с алкохола.

– Спазвали ли сте някога диета?
– Да, на 32 години за филмите „Аритмия“ и „Тишина“ отслабнах много.

– Как се запознахте с жена ви – режисьорката Иглика Трифонова?
– Запознанството ни е свързано с едно от кандидатстванията ми в НАТФИЗ през 1979 г. Мой приятел – Светослав Овчаров, правеше курсова работа по Чехов и даде на мен и Иглика да играем. Трябваше да я свалям, да й говоря за някакво куче. Хвърлих едно око на текста и започнах да импровизирам. Иглика много се смя на моите глупости, а по сценарий трябваше да ме гледа учудено. Тогава се впечатлихме един друг, но нищо повече. След това кандидатствах в Сатиричния театър и ме приеха с конкурс, който тя гледа. После се срещнахме и в дома на Митко Радичкова – и Мария Статулова. Непрекъснато имитирах един старшина. Иглика казва, че с този старшина съм я свалил. Тя също има страшно чувство за хумор.

– Говори се, че сте мъж под чехъл…
– В отношенията между двама души винаги трябва да има компромиси. Щастлив съм, че съм толкова време с Иглика. Тя е моят критик. Убедил съм се в нейната правота.

– Ревнувате ли се?
– Ревнив съм, но с годините си дадох сметка, че това не е добро качество.

– Имали ли сте проблеми с досадни обожателки?
– Проблеми не, но съм имал такива обожателки.

– Дъщеря ви на колко години стана?
– Сега ще направи 34 години. Завърши класическа филология и е преводач. Миналата година спечели наградата за превод на името на Кръстан Дянков за романа „Измамен чар“. Много й вървят езиците, голяма умница е. Освен това е и музикална и умее да имитира. На една Нова година се бяхме събрали приятелите ми от „Шоуто на Слави“ и колегите от „Комиците“ и тя имитира много смешно тризначките Вяра, Надежда и Любов. Всички бяха във възторг.

– Очертава ли се да станете дядо?
– Не, и вече леко губя търпение. Много искам да стана дядо

– Още не сте дядо, но пък сте градинар…
– Имаме една селска къща и се грижа за тревата с електрическа косачка. Грижа се и за разни дръвчета. В момента обаче съм много ангажиран професионално и сега нещата с къщата ги движи един приятел от селото. Обичам да работя каквото и да е, сръчен мъж съм.

– Кога ви е било най-тежко в личния ви живот?
– Когато баща ми почина от рак през 1983 година. Дипломирах се, дочака ме да се прибера и след това издъхна. Зарадва се, че съм завършил с отличие ВИТИЗ.

– Плаши ли ви мисълта, че един ден ще се наложи да слезете от сцената и да се пенсионирате?
– Много обичам сцената и избягвам тази неприятна мисъл за края.

ВИЖ ВИДЕОТО:

  ВИТИЗ, Иглика Трифонова, камерата, Любо Нейков, НАТФИЗ, обожателки, снимки, Столичани в повече, театъра, хонорар, Христо Гърбов