Срещаме се с голямата актриса Таня Масалитинова в дома й в столичния квартал „Изгрев“. Не сме се виждали през последните две години, но пламъкът в сините й очи още гори. Спомените й минават през баща й – известния режисьор Николай Масалитинов, майка й, съпруга й. По време на целия ни разговор тя доста често говори за смъртта.

– Как сте, госпожо Масалитинова?
– Чувствам се прилично. Щастлива съм, че живея с дъщеря си и внук си. Това е голям шанс. Нали има такъв лаф, че жена, която е родила дъщеря, е с Богу говорила, защото дъщерите са особено грижовни. Лично аз обаче се притеснявам, че й тежа. Тя никога не ми го е казвала, но аз съм с проходилка и тежа дори на себе си.

Всеки ден по три часа се упражнявам да ходя. Когато е хубаво времето, слизаме навън, разхождам се бавно. Наскоро един вестник писа, че живея в клетка. Това не е съвсем така, защото излезе, че едва ли не няма кой да ме гледа.

В същото издание пишеше, че на младини съм била болнава. Това също не е вярно, проблемите ми дойдоха след 75 години – и дископатия, и краката. Вярно е, че тогава можех да си сменя ставата, беше и по-евтино, но се страхувах, защото тези операции не винаги са сполучливи.

– Скоро дори прочетох, че едва ли не чакате смъртта.
– Човек трябва да живее, докато е полезен и на другите, и на себе си. Затова нямам нищо против, ако си отида, но всички ми казват да не се бъркам в Божиите дела. Смъртта би облекчила не само мен, но и семейството ми. Действително не държа много на живота си, защото моето е по-скоро живуркане вече.

– Всички ли са били дълголетници във вашата фамилия?
– Баща ми живя 81 години. Мама живя до 87, макар че се изкарваше с 5 години по-млада. Тя беше много странен човек – изключително добра актриса, започнала още преди революцията в Русия. Като са дошли тук през 1925 година, така и не научи правилно български и затова не се реализира достатъчно добре. Това й се отрази на характера. Но с татко имаха много хубав семеен живот. Когато той почина, тя го преживя много тежко. Искаше да живее сама. По едно време забелязах, че носът й се е подул. Заведох я на лекар, който й направи биопсия. Оказа се много злокачествен рак. Едва я кандардисахме да влезе в болница, казвайки й, че има синузит. Главният лекар, който играеше бридж с баща ми, ме предупреди, че не й остават повече от три месеца. Мина време, майка ми ходи на контролен преглед и не откриха нищо. Живя двадесет години след това. Не знам как се излекува, но в крайна сметка почина от сърце. Имала е сърдечна болест, с която не се стига дори до 50.

Освен това много хубаво гледаше на карти. Научи и мен на този цигански похват. И тя винаги познаваше на приятели и близки. Помня, че баба ми беше болна. Мама хвърли карти и се падна смърт – на другия ден баба почина. Когато аз заминах за Англия уж завинаги, а се върнах след две седмици, мама беше гледала на моята приятелка Славка Славова и й казала, че скоро си идвам. Никой не й повярвал, а след две седмици аз се появих. Аз също познавам понякога, но ме е срам да призная, защото сериозните хора ще си кажат: „И тази дава фира вече!“. Знаете и, за мен е много важно да поздравя моите останали близки приятели във Варна, в Козлодуй, в Павликени, в чужбина, защото още ме подкрепят и вярват в мен.

– В София кои са приятелите ви?
– Жоржета Чакърова, която много ценя и обичам, Мария Стефанова. Тя даже ми е съседка, но има проблеми със здравето на съпруга си и затова по-често по телефона говорим. Ева Волицер, която стана професор, също идва. Поддържам контакти с моя съученика в Париж. От САЩ ми звъни Мая Праматарова. Много се уважаваме с Павел Васев, с Христо Мутафчиев, който също е закъсал, за жалост, със здравето. Много е хубаво да има с кого да размениш някоя дума Но ме притеснява това, че нямам връстници вече. Единствено Стоянка Мутафова остана. Искам да й честитя чрез вас рождения ден и да й пожелая да може още да играе.

– Завиждате ли й благородно, че още е на сцената?
– Браво на нея! Благородно й завиждам, защото е чудесно на тези години да запазиш и паметта, и желанието. Мен ме поканиха скоро да се включа в един сериал, но отказах. Просто нямам желание вече да играя. Реших обаче да заместя театъра с писане. Имам фантазия да пиша, публикуваха мой памфлет в списание „Театър“. В момента пък готвя моя нова автобиография.

– През последната година загубихме много известни актьори – Калоянчев, Коста Цонев…
– Много съжалявам. Страшна вълна мина и по-коси главно мъжете. Сега почина и Домна Ганева – чудесна актриса от Младежкия театър.

С Калата се познавахме много отдавна. Аз бях още сравнително млада, когато имах пререкание с един режисьор в Народния театър и напуснах. По това време Боян Дановски стана директор на Сатиричния. Покани ме да участвам в една много хубава постановка с Енчо Багаров, където да съм негова съпруга. Тогава се появиха там Калоянчев, Таня Полова, а най-силна от жените беше, разбира се, Стоянка. Тя е безкрайно талантлив човек Съчетава някак си клоунадата с актьорско майсторство. Да не говорим колко е интелигентна и от какво семейство произхожда. Помня всички тези актьори много млади. Добре, че отидоха в Сатирата, защото там им се изяви талантът. На мен ми беше много интересно с тях, защото се научих да пея, влязох в друг профил. Но за да бъда откровена, трябва да ви кажа, че този мой експеримент не беше много сполучлив. Справих cg c ролята, по ме съосем, Боян тогава ми каза, че е по-добре дя ся върна в Ндрлднмя. защото там ми е мястото.

– Смятате ли, че тези легенди на българския театър ще бъдат бързо забравени?
– За съжаление така се Случва. Hо вижте – даже кипоактьорите се забравят. Какво помнят младите днес за Грета Гарбо – звезда номер 1 на Холивуд? Кой помни Кръстьо Сарафов, баща ми, когото, надявам се, не съм посрамила с моята работа. Кой се сеща за Олга Кирчева, Петя Герганова, Зорка Йорданова? Не всички споменават дори Апостол Карамитев.

– Една улица близо до дома ви е кръстена на него. Вие смятате ли, че биха кръстили някоя на вас?
– Не ми трябват такива неща. Въпросът е леко да умра, насън, ако може. Така или иначе, с улица или без, хората се забравят, дори филмите остаряват. Като гледам понякога стари филми, забелязвам, че и моето внимание дори не грабват. Имам няколко любими ленти от руските – „Летят жерави“ например.

Харесвам много американската версия на „Война и мир“ с Хенри Фонда, който играеше Пиер Безухов.

– Къде остана любовта във вашия живот? Коя е най-силна?
– Най-силни любовни изживявания съм имала с моя съпруг. Но любовта към децата, към родителите, към приятелите, към професията е онова, което ме върна от Англия навремето. Бих добавила и любовта към родината. За мен тя е България, въпреки че не съм българка родена съм в Прага. Но човек се привързва страшно към страната, в която живее. Не ми трябва никакъв Лондон. София е моят град.

– Кой смятате за най-звездния си миг?
– Ние, актьорите, не сме като певците, които пеят винаги за любов. Ролите остаряват заедно с нас, което е голямо преимущество. Никак не е хубаво, когато млада актриса се прави на стара и обратното. Затова във всяка възраст имаш по една любима роля.

От младите ми години беше Ирина от „Три сестри“ от Чехов. В средната възраст беше Мария от „Дванайсета нощ“ от Шекспир, а в старата, но не съвсем древна възраст – в „Ужасните родители“ на Кокто. Накрая пък, в Театър 199, когато ми честваха 80-годишнината, играх в една постановка ролята на съдържателка на публичен дом.

Моите момичета бяха: Славка Славова, Гинка Станчева, Жоржета Чакърова и Венчето Мандаджиева.

– Миналото прави ли ви щастлива, връщайки се назад?
– Аз се връщам назад по цяла нощ и не мога да сля понякога – като лента ми минава животът. Не мога да се оплача, имах богат и разнообразен живот, наситен с много творчество, авантюри. Много съм видяла, много съм преживяла. Идва момент, когато всичко трябва да свърши. Напоследък си мисля какво би било, ако човек остава млад завинаги. Тогава няма му се иска да умре. Господ неслучайно ни е направил да остаряваме. Така сами усещаме, че трябва да си отидем.

– Мислите ли често смъртта?
– Не. Вярвам в задгробния живот, макар и да съм православна. По този въпрос искам да вметна само нещо, което не харесвам в нашето православие – че се наричаме раби Божии. Робството е нещо принудително. По-добре да сме деца Божии, както е при католиците. Робът не е щастлив човек.

– Виждам, че имате икони, кръст.
– Ние точно не можем да определим какво е Бог. Това е някаква огромна творческа сила. Не е човек, какъвто си го представяме. Той е посланик на тази сила, която ни дава възможност да бъдем по-добри. А пак сме лоши. Ние сме най-големите хищници, на върха на хранителната пирамида сме.

– Имате ли някаква своя молитва?
– Не, аз разговарям наум с Бог. Имам най-различни молби към него – за децата, за много неща. Искам моят внук, който е художник към Кукления театър, да е жив и здрав, да намери партньор в живота. Много се притеснявам за дъщеря ми, която има проблеми със здравето. За себе си пожелавам само лека смърт. Навремето чух това пожелание и много ме учуди, но с годините разбрах неговия смисъл. Това е много умно пожелание, леката смърт е благодат. Мъжът ми почина така. Майка ми издъхна в ръцете ми – беше в кома, дойде за няколко мига в съзнание и изведнъж душата й сякаш излезе от тялото.

  биопсия, българския театър, дълголетници, дъщеря, животът, контакти, Коста Цонев, приятелите, проблеми със здравето, проблемите, родината, смъртта, Таня Масалитинова