Николай Банев, един от най-обсъжданите бизнесмени у нас, отпразнува 54-тия си рожден ден в неделя. Роден е на 18 август, но грешка в документи, където го записали на 16-и, всеки път създава объркване около датата, затова приема поздравления 3 дни. Разговаряме в курорта Русалка, където през лятото е неговият офис. Менажира множество фирми, а в бизнеса са включени почти всички пълнолетни членове на фамилията. Николай Банев се съгласи да повдигне завесата около личния си живот.

– Г-н Банев, всеки рожден ден е повод за равносметка. Каква е вашата?
– Щастлива, в личен план – дай боже всекиму по-дълго да се радва на хармонично съжителство на четири поколения, както е в моята голяма фамилия. Мисля обаче, че точно този модел изживява криза в общонационален план. Криза на приемствеността, криза на обърканото настояще, криза на визията за бъдещето. За голямо мое разочарование тази криза е и личностна, и семейна, и фамилна, и обществена. В бизнес план няма да коментирам, защото целият вестник няма да ми стигне.

– Лесно ли е да сте бизнесмен в България?
– В България да си предприемач е тежка, непрестижна и неблагодарна професия. Професия, лишена от романтика и подложена на невъобразим рекет от законодателя до работника. Но трябва да се оцелява във всякаква среда. Жалко само за обикновените граждани, които и досега вярват, че държавният бюджет се пълни от политиците и чиновниците.

– В годините на преход вашата професия се сдоби с много негативи, на вас не се гледа с добро око.
– В България има няколко категории „бизнесмени“. Истинските, които рискуват всичко, за да развиват себе си, бизнеса си, страстта си. Криминалните, които са любимци на всички власти – те са черните касички на цялата прогнила бюрокрация. И „олигарсите“, но не в класическия случай, защото в България всеки, който заема някаква държавна или общинска, а забележете и „обществена“ служба, е потенциален или реализиран по-малък или по-голям олигарх. От така наречените „еколози“ до народните избраници. За изключения не се досещам.

– Имали ли сте удари под кръста, предателства във вашия живот?
– Безброй. Вижте, когато в невероятно бързи темпове (а четвърт век е достатъчно кратко време в исторически план) се разрушават стихийно обществените ценности, субординации и взаимовръзки, няма как да се запази честната игра. Просто старите правила не важат, а новите не са обществено приети. Затова се променят често – поръчково или под натиск. В такава обстановка ударите под кръста даже се адмирират от част от обществото.

– Защо у нас не харесват богатите? Та нали именно те са хората с идеите, които са ги откроили от масите?
– Чудесен въпрос, но тъжен. Тъжен е, защото всеки българин иска да живее добре, да може да си позволява повече екстри, да има повече почивно време и т.н. А в същото време зад всеки свой личен неуспех търси сянката на богатите. Те са заграбили всичко, те са заели всички бизнес ниши и не позволяват на „добрия, образован и инициативен“ човек да се развива и богатее. Да, много удобна и себеоправдаваща теория. Но тя само потвърждава защо българите не можем да създадем качествена и конкурентна национална икономическа стратегия, която да ни изстреля далече нагоре от срамното последно мядто в ЕС на брутен вътрешен продукт и стандарт на живот.

Дори за криминално забогателите отново имаме примиренческо отношение от всички българи, без изключение. Едни с непукизъм, други с овчедушие, трети прилепвайки се около тях, за да направят и те някой лев. Нали парите не миришат…

– Онези, които не ви познават отблизо, смятат, че сте ексцентричен човек. Така ли е?
– Да, ексцентричен съм към мързела, към глупостта, към угодниченето и приемането или разпространението на заблуди. Не мога да търпя робската подчиненост, живуркането, стряскащата леснина на предателствата. А най-ексцентрично реагирам на безпардонния „от осанна до разпни го“. Защото върху него виреят безтрадицията, незачитането на никакви ценности и невъзможността да се гордееш с постиженията си открито. Защото крясъците на лумпените зачеркват и най-титаничните усилия по-бързо и от атомна бомба.

– Обичате екстравагантните дрехи. Какво е отношението ви към модата?
– Е, моето облекло е едно от малкото неща, за които нямам каквато и да е заслуга. Законодател на модата вкъщи е съпругата ми. А модата е глобален феномен. Който не се съобразява с него, е далеч от съвременния пъстър и многообразен свят.

– Поканихте Джо Кокьр на сватбата си с Евгения, самият вие свирите прекрасно. Откога е увлечението ви по музиката?
– На 3 години бях, когато докопах първия си акордеон на леглото вкъщи и успях да го разтворя. От тогава до сега музиката е моята утеха и моят катарзис. Явно съм станал по-недууовен, защото напоследък рядко сядам зад пианото. Но си обещавам на 54 да се поправя. А Джо Кокър е от музикантите, в които има нещо магнетично. Дори баща ми, който някога се бореше с „идеологическата диверсия“ на Запада, несъзнателно стана от стола си и до края на концерта беше до сцената, все едно привлечен от истински магнит.

– Как направихте първия си милион?
– С много себераздаване и с още-повече късмет. Ако през 1988-а не ме бяха обявили за „аморален“ в Комсомола, сега може би щях да съм на мястото на Станишев. Ха-ха-ха. Благодаря на съдбата за невероятно интересните години, които ми подари, особено през така наречения „преход към пазарна икономика“. Надявам се да не ме изостави поне още толкова.

– Каква е истината за куфарчетата, раздавани на „наши другари?
– Вече многократно съм застъпвал тезата, че те са метафора. През 1989 г об-ществото беше много, много различно от сегашното. На върха на обществената пирамида стояха учените, лекарите, преподавателите, културните дейци и т.н. Образованието и културата, както и кариерата бяха много по-важни от куфарчето с пари. Е, затова и това по детски наивно общество позволи краха на икономическия просперитет на България. Защото на първата „кръгла маса“ никой от демократите не разбираше нищо от капитализъм. И се започна едно „рушене на тоталитарната система“, че чак досега… А докато лудите се налудуват, режисьорите на прехода показаха на практика каква висока писта е „Холивуд“.

– Дразни ли ви определението олигарх?
– Аз съм олицетворение на неолигарх. На продажни политици пари не давам. От обществения казан не ям. Така че да ме прощават тези, които така ме титулуват. Нямам нищо общо с тази категория търтеи.

– Имате пет деца от три брака. Разкажете за тях?
– Много различни и много сплотени. Без да се хваля, но мисля, че нашата наистина голяма фамилия е малък модел как можем да преодолеем демографската криза в България. Най-голямата – Мария, завърши в Англия, Австрия и Испания и вече е шеф в системата. Ники е на 19 и учи в Лондон. Теодора е на 8, учи в руско училище и тренира при Илиана“ Раева. Близнаците Мартин и Изабела тази есен ще са за първи път на детска градина, а внукътТошко вече има два зъба. Естествено, че без Евгения Банева идилия като тази на рождения ми ден да празнуват заедно всичките ми деца, внуци, зет, първата ми съпруга и гаджето й, родителите й, моите родители няма как да се състои. Евгения, освен умна и прагматична жена, е и човек с голямо и щедро сърце. Въобще, да чукна на дърво, не се оплаквам…

– Защо голямата ви дъщеря Мария работи, като може и да не го прави?
– Който иска да е около мен, трябва да работи. Аз така съм възпитан и се надявам и сред правнуците ми да няма лентяи.

– Ласкае ли ви мисълта, че Теодора може да се окаже бъдеща олимпийска шампионка?
– Естествено, кой родител не исках най-добрите неща за децата си. Теодора има огромен талант и не се страхува от прожекторите. Вече има няколко медала, включително и от състезания в Чехия и Гърция. А е само на 8. Но в никакъв случай според мен спортът не трябва да е самоцел. „Здрав дух в здраво тяло“, а оттам каквото е предопределила съдбата да става!

– В какви отношения сте с вашата братовчедка Люба Кулезич? Вярно ли е, че не си говорите?
– Люба беше и си остава ужасно амбициозен човек. Но амбицията да си по-умен и по-добър не означава, че това трябва да се случва „на всяка цена“. С Люба не си говорим от много години по идеологически причини най-вече.

– Какво ще кажете за българската журналистика и за лъжите по ваш адрес?
– Българската журналистика е огледалото на обществените ни отношения. Не може да искаме тя да е ангел в пъклото, в което живеем в момента. По-скоро можем да си пожелаем да провокира обществен подход към чистилището. Защото обществото в момента е разединено и безперспективно, въпреки събудилите се протести. А чистилището още е далече и недостъпно.

Лъжите по мой адрес се коват не от журналисти, а от нелоялни бизнес врагове, послушни чиновници и „общественици“, както и от мутрите на прехода.

– Оптимист ли сте за бъдещето на България?
– Оптимист съм. Умна нация, прекрасна природа. Хилядолетно наследство. Какво повече за един народ да се чувства горд? А за да сме и богати, освен горди, ще трябва да кажем само: „Стига са ни управлявали бедни политици. Да дадем шанс на богатите!“.

  бизнесмен, богатите, България, Николай Банев, олигарх, професия