Ако беше жив, на 23 април Радой Ралин щеше да навърши 90 или 91. Срещаме се с един от синовете на големия сатирик, за да разясни мистерията с датата.

Кин Стоянов е журналист, заедно с колегата си Емил Янев водят четири свои авторски предавания в радио „София“. Негов син от брака му с Капка Георгиева е бившият атакист и настоящ евродепутат Димитър Стоянов.

– Кин, според Уикипедия баща ви би трябвало сега да навърши 90. Юбилеят обаче беше отпразнуван миналата пролет. Радой нарочно ли се е подмладил с една година?
– Има една хубава мистификация, която той сам организира. В държавния архив се пази оригиналният му акт за раждане от 23 април 1922 година. Радой се е родил в Ямбол в семейството на Рада и Христо Хадживълчанови. Рада е сестра на сливенския книжар Стефан Димитров, женен за Кина, и тъй като не са имали своя рожба, са го осиновили. Така е било едно време, семействата, които са се чувствали близки, са взимали роднински деца за осиновяване. Още повече, че точно тогава Рада и Христо са имали друго дете, починало, когато баща ми се родил. Тази история разказва много драматично в своята книга Вълчан Хадживълчанов, който всъщност е по-големият му брат. Кръщелното име на Радой е Димитър. Как става така, че в паспорта му като дата за раждане е записана 1923 година, въпреки че единният му граждански номер започва с 22, не е ясно. Да приемем, че това е една от неговите шеги, които и сега посмъртно пак прави. Ето че така се подреждат нещата, че две години подред му отбелязват 90-годишнината.

– Така смешно се получи и с паметника му?
– Първоначалното решение беше да бъде точно там – на площад „Радой Ралин“ пред бившето кино „Изток“ – място, неразривно свързано с живота му.

Но беше подготвено място пред Ректората на Софийския университет и то седи още. Всъщност хората, които изобщо бяха против издигането на паметника, оскандалиха случая. Писаха, че не съм бил на официалното откриване. Не е вярно – бях на официалната церемония и побързах да се прибера, защото изпращахме малкия ми син Стефан на абитуриентския му бал.

– Изгарянето на книгата „Люти чушки“ заради критиката на тогавашните цензори ли беше най-тежкият период от живота му?
– Той и него приемаше с чувство за хумор. Приятелите му тогава го подкрепиха. Имаше и комични случки. Няма да забравя как Блага Димитрова се опита да му остави плик с пари и той я гони с плика чак до кино „Изток“. Наблюдавах от прозореца как ръкомахаха и се разправяха. В крайна сметка баща ми не прие парите, Блага си ги прибра и двамата се прегърнаха. Той обичаше да се шегува, че аз и брат ми Стефан сме децата, изяли най-много шоколади, защото всички, като идваха вкъщи, ни носеха по един голям шоколад „Крава“ на „Своге“

– Как живеехте, като е бил безсребърник?
– Въздържам се да говоря за материалната страна на въпроса, което и за него беше много недостойно. Той страшно се разсърди, когато Петър Стоянов, като президент, го включи в някакъв списък, за да получи персонална пенсия. Естествено, трябваха пари да се живее и беше много трудно, защото той беше уволнен и на всичкото отгоре беше забранено да печатат негови неща. Не искам да влизам в детайли. Като виждам сегашното бедстващо положение на нацията, смятам, че е неприлично човек да се оплаква.

– Спартански ли ви възпитаваше? Кой готвеше вкъщи?
– Баба ми Кина, докато беше жива. Тя беше голяма готвачка. Сливенските манджи са запазена марка и сега. После отраснахме и се оправяхме трима мъже сами.

– Какъв човек беше в крайна сметка Радой?
– Изключително забавен. Затова вкъщи се събираха големи компании. Макар че той е бил винаги абсолютен въздържател, в детството ми позволяваше вкъщи да се пие и пуши и ставаха купони. Идваха Рангел Вълчанов с Яна Пипкова, те бяха съседи, и Нейчо Попов беше там, и Невена Коканова. За онези времена баща ми написа пиесата „Конферанс“. Когато вече с брат ми станахме юноши, сложи лепенка със зачеркната цигара и въведе по-строги правила. Въпреки това продължиха да се събират големи компании и винаги е било много смешно.

Под нас беше апартаментът на Ева и Йордан Соколови – още докато той беше много известен столичен адвокат. Баща ми твърдеше, че Соколов е много подготвен специалист по гражданско право. А татко е завършил право и има критерии. Винаги, когато настъпваше Нова година, до 10 часа се събираше компанията – големият български изкуствовед проф. Димитър Аврамов, режисьорът Володя Янчев, вечният приятел и образ Васката Чертовенски. Веднъж се позвъни, баща ми отвори вратата, започна да се извинява, след което затвори вратата. Аврамов, присъствал на разговора, ми каза, че Ева дошла с дядомразовска брада, шапка и костюм и понеже били събрали компания от елитни адвокати, предложила Радой да се направи на Дядо Мраз и да раздава подаръците с шегички и хуморески. Оставям тази история без коментар, но гарантирам за нейната автентичност.

– Радой и Блага бяха сред символите на прехода. Сегашната ситуация като че ли напомня за онова време?
– Това, което се случи тази зима, всъщност повтори моите преживявания. Нека да започна с това как стана палежът на Партийния дом. Повече от седмица Пламен Станчев беше поставил ултиматум да се махне червената звезда върху пилона на Партийния дом. Беше обявил деня, в който ще се самозапали.

За баща ми най-травматичното преживяване в неговия век беше погазването на Пражката пролет от Варшавския договор и особено жертвата на Ян Палах. Затова той не искаше да допусне да се случи българският еквивалент. Всяка вечер, докато течеше ултиматумът, ходехме с него при Пламен Станчев и го убеждаваше, молеше го като дете, че това не трябва да се случи. Мисля, че беше 26 август. Баща ми и бай Йосиф Петров бяха отишли на панихидата по повод годишнина от кончината на цар Борис. Аз, понеже винаги съм бил републиканец, не отидох, гледах телевизия и видях, когато двамата поети призоваха да отидем на площада и да не позволим Пламен Станчев да се самозапали. Е, тези двама поети не допуснаха тогава човек да изгори. Какво направиха днешните?

– Интелектуалците мълчат.
– Ето речта на Радой от митинга на 18 ноември. Започва с думите: „Ние всички сме смазани от режима на плутокрацията – властта на забогателите от власт, това паразитно малцинство, което искаше да ни управлява доживотно и което сведе човека до животно“. Това как звучи днес? „Тук виждам плакати „Долу червената буржоазия!“. Не, плутокрацията няма нищо общо със старата буржоазия. Нашите плутократи са средновековни, азиатски владетели с римски привкус към извратеност…“. Намерих тази реч преди 4 години в списание „Български журналист“. Тогава ми се струваше като някакъв отминал документ, защото пише: „10 ноември е повторното освобождение на България! Но дано не остане само един романтичен почин, само едно героично намерение… Много сме лъгани като народ, душа не ни остана за още напразни илюзии“. Сега не е ли същото!

– Разплакахте се. Виждам, че се вълнувате, а ако Радой беше доживял това време?
– Ако беше доживял, щеше да го умори гледката на тези хора, доведени до такова състояние да се самозапалят. Съжалявам наистина. Той това не го допусна с Пламен Станчев, след което услужливите медии изкараха този човек луд, а баща ми го подиграваха, че се е подписал в подкрепа на Пламен Станчев да получи общинско жилище.

Радой си отиде в дълбока депресия. На първия митинг той очерта политическата програма на опозицията. Многопартийна демокрация. Възстановяване на старите демократически партии, които да не се стремят само към властта, а да са центрове за израстване и личностно развитие. Като видя после какво направиха тези класически и нови партии, как се провалиха и станаха бай-ганьовки, какво друго му остана? Този силен човек стана тъжен. Всичко, на което се надяваше, рухна. А вече имаше опита от 9 септември 1944 г.

– Опита ли се да ви отклони от политиката?
– Когато се случиха събитията, бях на 30 и увлечен да вляза в политическите процеси. Той упражни целия си бащин авторитет да ме предпази от това, за което съм му изключително благодарен. Аз, за съжаление, като баща не успях и в това отношение се провалих.

– Завърна ли се синът ви Димитър Стоянов към вас след раздялата на майка си Капка с Волен Сидеров?
– Не коментирам този въпрос.

Тъкмо когато в пресата бяха изнесени наяве креватни истории, пуснах едно обръщение към него, че сега е най-подходящият момент той да излезе от политиката. След което, директно бях атакуван от една тв водеща, чието име няма да назова. Намери ме по телефона и ме заплаши да не пиша повече в пресата. Свьрзан като свински черва към тази група седмичник ми посвети едно капитално произведение, където писаха какъв боклук съм. Предполагам, че както се случва винаги, и след обнародването на това интервю ще последват такива неща, но в крайна сметка, който го е страх от мечки, да не ходи в гората.

– Виждали ли сте внучката си?
– Не искам да говоря за тези неща.

– Ще се възстанови ли някой ден духовната връзка между вас и Митко?
– Няма как, докато той е в политиката, да бъдем искрени един към друг. Може би допуснах страшно много грешки. Да не говорим, че много фалшификации в медиите ми вкарваха в устата думи, които не съм изричал. Сигурно и той е натрупал много огорчения. За да мине всичко това, трябва и двамата да си простим, а това няма как да стане, докато той е политик.

– Той приемаше Волен Сидеров за втори баща. Сега за втори път остава без бащина подкрепа.
– Истинският баща винаги си остава такъв. Не съм го изоставил, напротив, подкрепям го в най-правилното решение в живота му – да излезе от политиката. Това е най-важната бащина подкрепа. Не казвам, че съм безгрешен. Бащата все пак след житейските крушения е натрупал повече опит. Това е традицията на мъжете в този род – да бъдат извън политиката. Тази традиция трябва да продължи.

– Любопитно е, че в интернет се въртят много епиграми на Радой Ралин?
– Повечето от тях му ги приписват. Това е феномен. Няма да забравя, когато на 3 януари 1990 г. Народното събрание взе решението за връщането на турските имена, националистите направиха протестен митинг. Ние, които подкрепяхме каузата за свещеното право на майчино име и майчин език, организирахме контрамитинг. Двата митинга бяха един до друг. Баща ми всеки ден до 4 часа четеше в Народната библиотека и се бяхме разбрали след това да дойде при нас. Съобразих, че ще мине точно пред тълпата, и затова отидох да го причакам на спирката. Предложих да заобиколим, но той не се съгласи.

Посрещнаха го страшно гневно започнаха да дюдюкат. Интересното беше, че крещяха отдалече, а тези, които бяха близко до него, се опитваха да споделят с него своята болка: „Другарю Ралин, елате ми на гости в Кърджали, за да видите как, като отида до магазина, ме карат да искам хляб и мляко на турски“. Всички тези страхове после бяха перверзно експлоатирани. Като стигнахме до нашите, един от турците му каза: „Другарю Ралин, не ги слушайте. Нали знаете – рак, простак и мерак не се лекуват“. Иначе негова е епиграмата: Докога над родината бащина ще вилнее тази страшна простащина“. По-нова епиграма е: „Българийо, изстрадала Българийо, познавам те не от днес и не от вчера. Страна, в която хиляди бездария направиха огромна кариера“.

ВИЖ ВИДЕОТО:

  баща, Блага Димитрова, буржоазия, властта, волен сидеров, годишнината, Димитър Стоянов, живота, Йордан Соколови, Кин Стоянов, митинг, паметника, Пламен Станчев, политиката, прехода, Радой Ралин, раждане, самозапали, синът, юбилеят