Драгомир Драганов си остава едно от последните лица на БНТ с уникална популярност. Тя го преследва дори и сега, когато се появява твърде епизодично. Епохата на „Чай“ – най-атрактивното и същевременно най-наситеното откъм културни и духовни ценности предаване, отмина, а Драганов трудно се навива да говори за личния си златен век, воден от защитен рефлекс да не го обвинят, че се ровичка в миналото.

Откакто не поздравява зрителите всяка неделя за добро утро, той издаде втори самостоятелен албум като певец, озаглавен „След теб“. Води изданията, свързани с Евровизия. Прави репортажи в областта на театралния и музикалния живот. Тези дни бе водещ на „Бургас и морето“, където се чувства в свои води. Бургас е градът на неговото детство. През лятото, разбира се…

Срещаме се с Драго в столично заведение, току-що завърнал се от морето. Леко е отслабнал, но отхвърля нервно констатацията ни: „Ох, стига вече с тези мои килограми! От 10 години чета едни и същи заглавия – дали съм се ошишкал, или съм се вталил. Как не им писна на хората тази сводка за теглото ми?!“.

– Как прекара лятото дотук? Кое бе най-цветното преживяване?
– Дотук добре! Даже много добре! Имах си работа, полудувах малко по морето, но не колкото ми се иска. Ходих на цирк за по два-три дни до Германия и Румъния? Всъщност живея си както си искам, без да преча на никого…

– А за изживяването с най-много адреналин?
– Честно ли? Кандидатстването на племенницата ми след 7 клас. Беше си
голямо приключение.

– Бе водещ на „Бургас и морето“… С какви впечатления се връщаш оттам?
– Беше вълнуващо преживяване, защото се завърнах на сцената на фестивала. Няма как да не съм горд, че лично кметът на Бургас, г-н Димитър Николов, и целият организационен екип настояха за моето присъствие, независимо че работя в БНТ, а фестивалът в последно време се излъчва по друга телевизия. Върнах се и със скъп подарък – Тони Димитрова ми подари обица с три истински диамантчета за късмет и успех. Скъпа е най-вече защото е подарена с искрена приятелска обич, в която вярвам с цялото си сърце и за която мечтая един ден да мога да се отблагодаря истински.

– Каква е точно родствената ти връзка с Бургас?
– Баща ми е бургазлия. Кръстен съм на дядо ми Драган Димитров, който дълги години беше директор на Бургаски медни мини. Едни от най-щастливите ми детски дни са минали в Бургас.

– Познаваш ли добре родословното си дърво?
– Да. Баща ми даже го е начертал в един от семейните ни албуми. Има и снимки на всички роднини по майчина и бащина линия.

– Какво искаш да пише в него за теб след 100 години?
– Хм?! Не съм се замислял… Може би – странен, но много добър човек. Ако говорим за характера, разбира се. Титли, постове, почести, никога не са ми били и няма да бъдат приоритет. Кариеризмът е по-страшна болест от рака.

– Чувстваш ли се реално на годините, на които си?
– Понякога да, понякога се чувствам десетилетия по-млад. Зависи за какво става въпрос. Не страдам нито от излишно самочувствие, нито от излишна скромност. По-здраво отколкото съм стъпил на земята сега, никога не съм стоял. И си давам реална сметка за всичко спечелено и пропиляно.

– А боядисваш ли се?
– Така като ме гледаш, боядисвам ли се? Но знам защо ме питаш. И аз прочетох миналата седмица, че съм ползвал специална боя за коса, защото съм бил суетен. Суетата е белег за неуравновесеност, а аз съм един вече напълно помъдрял човек. Жалко за „колегата“, който си е съчинил поредната глупост, за да изкара някой дребен лев…

– Кой е гафът, който само ти си знаеш?
– Истеричната ми ревност в любовта.

– Гаф ли е това, че си завършил педагогика?
– Глупости! Това беше напълно осъзнат избор и рядък шанс да натрупам полезни знания по психология и дидактика. Безпроблемен студентски живот и отлагане на казармата с цели пет години…

– Познаваш ли по-сложен характер от своя?
– Не! Но вече е късно да се променям. Господ си знае работата и вижда всичко! С всичките си странности, истерии и капризи заспивам спокойно и така юнашки захърквам, че стените треперят… Шегувам се! Искам да кажа, че съвестта ми е чиста, макар че това си е моята съвест и е по-естествено да я възприемам като такава, отколкото безкрайно да се укорявам за нещо. Всеки греши, важното е да осъзнае грешките си и ако трябва, да помоли за прошка.

– Ставал ли си жесток само за да не те помислят за сантиментален?
– Не. Ставал съм груб. Общо взето, „уста назаем не взимам“, когато някой си позволи да мине границата на търпението и добронамереността ми.

– Има ли хора, на които можеш всичко да разкажеш за себе си?
– Да. За съжаление има. Истински, истински съжалявам, че в този живот не се научих да не допускам толкова бързо и толкова лесно до най-съкровените си мисли и емоции кажи-речи всеки срещнат. Болезнено откровен съм и от това си патя най-жестоко.

– Умееш ли да губиш?
– По-скоро да!

– Умееш ли да печелиш?
– По-скоро не!

– Една констатация – никой не достигна рейтингът на предаването „Чай“… Припомняш ли си често това?
– Моля ти се не ме връщай назад във времето. Няма никакъв смисъл. Само ще подразниш онези, които сега се държат с мен както с демодирана дреха в гардероба или ненужна вещ. Факт е, че „Чай“ бе едно от най-гледаните предавания на БНТ.

– Напоследък, когато пишат за теб, волно или неволно те наричат „бившия водещ на БНТ“. Това не те ли дразни?
– Да те излъжа или да ти кажа истината? Дразни ме. Защото не съм спрял да работя в БНТ, независимо че от 3 години насам постоянно ме питат вие сега с какво се занимавате и къде работите. Да, нямам предаване и се появявам на екран от Евровизия на Евровизия, но имам 5-минутна рубрика в „Денят започва с култура“ и работя като редактор на голяма част от мащабните концерти и шоупрограми, които телевизията отразява. Сигурно има хора, които на мое място биха се сдухали и потънали в апатия но не съм единственият, който знае какво мога и рано или късно със сигурност ще извоювам правото си да докажа отново таланта, опита и професионализма си. Съжалявам, но не ми е неудобно да говоря така за себе си. Циганката, която да ме хвали, никога не я е имало за да е умряла. Борил съм се и пак ще се преборя. Сигурно има хора, които не ме харесват. И аз не харесвам всички. Но не ми пука, че някои ще се намръщят, защото смятам, че на екран днес са хора, които не могат да ми стъпят и на малкия пръст.

– Кой е незабравимият ти ефир?
– Тук вече ще те разочаровам. Не обичам да парадирам с постижения. Щом са в миналото, значи там им е мястото. Жал ми е за хора, които говорят само за „вчера“. И това, което ти казах преди малко, не е защото вече съм старо мрънкало. Готов съм да говоря за концепциите, които съм написал, за идеите, които имам, за енергията да репортерствам както преди… Заживееш ли в спомените си и постоянните откровения и размисли на тема какво съм бил, си мъртъв. Не само в преносен смисъл, но и в най-пряк смисъл.

– Какво друго можеш да правиш със същата лекота, с която се справяше тогава?
– Да дишам, да ям и да спя…

– И все пак какво ти създава самочувствие в работата днес, при положение че не те експлоатират достатъчно като лице?
– Пак ти казвам, самочувствието в работата не идва от това дали съм на екран или не, а от способността да се справям с поставените ми задачи. През последните две години имах няколко предложения за работа от частни продуценти – предимно за работа зад кадър, защото според всички извън БНТ аз съм лице на БНТ и хората категорично ме свързват с нея. Самият аз осъзнавам, че е почти невъзможно хората да спрат да ме наричат Драго Чая в каквото и да е предаване на друга телевизия да почна да се изявявам. Може би ми липсва малко повече смелост да потърся късмета си, както се казва, на свободния пазар. Отхвърлял съм оферти може би не от страх, а от привързаност към националната телевизия, която ми е дала старт в живота.

– Опитваш ли се да даваш акъл на някои от по-младите си колеги?
– Опазил ме Бог! Кой съм аз, че да ги съветвам?! Хвалил съм някои открито и шумно и мисля, че така е редно. Най-важното за хората в нашата професия е да осъзнаят, че телевизията не почва и не свързва С тях. Онези, които се опитват да го опровергават, неусетно се превръщат в злощастни карикатури на самите себе си.

ВИЖ ВИДЕОТО:

  БНТ, бургас, Драго Чая, Драгомир Драганов, Евровизия, предаването „Чай“