Драго Драганов, по-известен като Драго Чая, е роден в София на 22 януари 1971 г. Завършил е предучилищна педагогика в СУ „Св. Климент Охридски“.

Своята кариера на водещ започва в цирка като конферансие. Обожава животните, светлините на прожектора и магията, която това древно изкуство не спира да предлага на хората в продължение на векове. Звездата му изгрява в предаването „Чай“ – неделното шоу по БНТ, по което бабите тъгуват повече от петилетка.

– Какво си пожелавате навръх рождения си ден?
– Само здраве си пожелавам. Всичко друго може да се купи, да се навакса, да се изживее. Човек, каквито и таланти да притежава, ако не е здрав – какво прави?! Не може да се радва на постигнатото, не може да го споделя с близките си. Затова дори на враговете си пожелавам здраве. Няма добри и лоши хора. В определена ситуация сме добри, в друга не сме. Променяме се, човешко е.

– В личен план как оценявате изминалата година?
– Година като година. Ако човек започне да се оплаква, хленчи и мрънка, че е ощетен от съдбата, няма да промени нещо. Напротив, дори има шанс да утежни ситуацията си, да се забие в път без изход. 2012-а бе година като всички останали. Не бе най-щастливата, но не бе и лоша.

– И какво е отношението ви към подаръците?
– Вече не съм дете и за мен подаръците имат друг смисъл, скрити послания, може би. На 22 януари ставам на 42 години. Последните няколко години аз съм човекът, който прави подаръци и приятни изненади. Разбира се, дарявам ги на хора, които обичам. Така, че нито си мечтая за нещо, нито си поръчвам определени неща. Нямам желание да седя и да си фантазирам. Понякога си правя подаръци сам на себе си. Ето, тези дни заминавам с мой приятел в Монте Карло. Всъщност ние не отиваме на разходка там. Ще работим, ще бъдем на годишната среща на Асоциацията на европейските циркове. Защото нашият „Софийски цирк на сцена“ е официален член. Там ще се видим и срещнем с директорите на най-престижните европейски циркове, ще говорим за проблемите на това старо изкуство, така че ще раоотя навръх рождения си ден.

– Имате ли незабравим рожден ден?
– Да, той също бе посрещнат в Монте Карло – първото ми отиване там. Навършвах 25 години. Бях млад и с приятна компания от цирковите среди. Това направи празника ми незабравим. Чувствах се страхотно. Имал съм и много тъжни рождени дни. Спомням си, че чаках едно телефонно обаждане от сутринта до 8 вечерта. През това време телефонът звъня 100 пъти. Обаждаха се какви ли не хора, но не и човекът, когото аз исках да чуя. Натъжавах се. Изнервях се. Когато най-сетне получих чаканото поздравление, подскачах от радост. Нямаше по-голям подарък за мен от този. Веднъж се случи така, че не празнувах рождения си ден. Стоях в очакване, че вуйчо ми се прибира от Германия, че трябва да го посрещам и да организираме погребението на баба ми. То беше ден след 22 януари.

– Кой е най-лошият и най-хубавият момент в живота ви?
– Аз не съм преживял някакви големи драми. Обикновено това е загубата на близки хора, на родители. Определям се като щастлив човек. Имал съм доста хубави моменти. Изживял съм приятни емоции с хора, които не съм познавал по-рано. И тези съдбовни срещи са ме изпълвали с ентусиазъм, с положителни мисли. Мен са ме радвали малките неща. В тях виждам големия смисъл на живота. Приятно ми е било, когато съм срещал хора, които признават, че от екрана са имали една представа за мен, а после друга.

– Кои са хората до вас, на които държите най-много?
– Семейството ми и никой друг. Допуснах изключителната грешка да надценявам някои хора извън моя роден кръг. Отчитам го и съм го поправил. От висотата на моите 42 години твърдя, че родителите ми заслужават моята безрезервна обич и подкрепа. Да са ми живи и здрави. Обожавам сестра си и племенничката си, която е влюбена и красива тийнейджърка. Затрупали сме я с уроци, макар че никой във фамилията ни не страда от болни амбиции. Просто искаме да е добра ученичка и човек. Вярвам в съдбата, в това че тя ни избира препятствията в живота и после ни подсказва решенията за тях.

– Притеснявате ли се от остаряването?
– Не. Но предполагам, че като навърша 50 години, ще почна да се притеснявам. Половин век ми звучи леко потискащо. Макар че, когато бях на 20, мислех, че 40-годишните са някакви дъртаци. Радвам се, че младите си години изживях пълноценно. Опитал съм от всичко. Няма нещо, което да съм пропуснал. Респективно – няма за какво да съжалявам, да се тревожа. Това чувство на удовлетвореност ми дава спокойствие.

– Как виждате себе си след 20 години?
– Виждам се с 20 килограма по-слаб. Дано стане така, поне да помечтая за по-фино и крехко тяло (смее се – б.а). На моменти се опитвам да гледам в бъдещето и. да мечтая. И наистина си казвам: „Абе, аз все някога трябва да отслабна. Ами ще стане“.

ВИЖ ВИДЕОТО:

  близките, бъдещето, враговете, Драго Драганов, живота, остаряването, подаръците, родителите, рождени дни, фантазирам