В киното Апостол Карамитев бе Любимец 13. За почитателите на театъра, киното и телевизията и до днес си остава Любимец №1. Красив, лъчезарен, артистичен, интелигентен, добър… С две думи: стопроцентов идеал във всяко отношение!

Ако днес бе още жив, на 90 години, Апостол вероятно щеше да е същият чаровник, може би с по-бяла брада, отколкото е в последния си (за жалост незавършен от него) филм „Сватбите на Йоан Асен“, и още щеше да е на сцената и пред камерите. Защото за него да е жив, означаваше да работи.

В утрото на българското кино, през 1951 г, се появи филмът „Утро над родината“. За Карамитев той бе и утрото на неговата блестяща екранна кариера. Нататък знаем: „Наша земя“, „Под игото“, „Песен за човека“, „Нощта срещу 13-и“, „Специалист по всичко“, „Рицар без броня“, „Бялата стая“, „Сватбите на Йоан Асен“…

В един от разговорите с голямата актриса Маргарита Дупаринова, негова съпруга, я помолих да ми разкаже какъв човек е бил Апостол като професионалист, от нейната гледна точка на колега, но и като съпруг, баща и приятел. Разговорът се проведе само няколко месеца преди и Дупаринова да се пресели отвъд.

– Вярвате ли, че животът на човека не свършва с физическата му смърт?
– Да, аз вярвам в това, че не е само този живот тук. Ако баща ми не се беше грижил за мен след смъртта си, как щях да просъществувам? И ако сега Апостол не се грижи за децата си? Дано и за мен малко да се грижи, да ми дава сили! Все се питам дали не действат и други сили, за които толкова се говори? Тези извънземни… Или това Зло, най-елементарно казано? Бих искала да науча нещо повече, за да намеря в себе си опора, която сега нямам.

– Как оценявате с днешна дата Апостол като актьор и човек?
– О, той беше изключителен актьор! Сега, каквито и роли да гледам, както и да са направени, винаги си казвам: „Да, ама ако беше Апостол, какво щеше да направи!: Той можеше да намери милион изобретения, дори ако трябва да плати с живота си. Играеше много – и в театъра, и в киното. Но не помня да е закъснял или да е отложено представление заради него. Не си позволяваше дори за миг да се отпусне. Нещо необикновено беше Апостол! Благодарна съм на съдбата, че съм била с него!

– Какво имате предвид, като казвате „необикновен“?
– Необикновена сила на духа, необикновена красота, необикновена защита на човека. Той можеше да застане зад теб и така да те защити, точно когато не очакваш. Така постъпваше и към мен. Не глезеше другите хора, нито себе си – беше много строг, много вдаден в работата си, много зрял и извисен, защото е израснал в много беднотия. Беше много справедлив и не взимаше страна, даже и в споровете на децата си.

Беше с две години по-млад от мен. Дойде в театъра по-късно, защото е бил войник на фронта в Унгария по време на войната, после е учил в театралната школа и т.н. През всичките тези години, откакто не е жив, е имало колеги, които са ми казвали: „Хайде да се съберем, да хапнем, да пийнем…“. Никога не съм го правила. Нито пък съм била любовница на някого. Аз имах Апостол! И когато беше жив, ние почти никога не сме ходили на гости и не сме канили хора вкъщи, както казват „да поддържаме връзки“. Имахме едно-две близки семейства и като идехме у тях и усетеше миризмата на вкусно ядене, Апостол потриваше ръце засмян: „Аах сега…“.

Ставаше ми неудобно, защото се страхувах, че хората ще си кажат: „Тя не го храни тоя човек“. А той просто беше израснал в голяма немотия и глад и никога не можа да се нахрани. Имам една вина към него – много искаше да му направя пица, а аз от тичане и работа не можах да спра, да се науча да правя пица. След като си отиде, направих милион пици за негова памет, но… Жив не успя да я вкуси.

– Кога и как се запознахте?
– Как се запознахме?… Дали това беше всъщност първият път? В радиото. После Апостол все се смееше, като казваше, че аз съм се качвала пред него по стълбата (беше вече студент във ВИТИЗ) и като гледал как движа ханша си (той го казваше с малко цинични думи, имаше навик понякога да ги употребява), това го привлякло и много ме харесал. Но си спомням, че започвахме репетициите за масовите сцени във „Фуенте Овехуна“.

– А какво би станало, ако беше жив до 60-ата си годишнина и някое гласче по телефона му съобщи, че директорът го праща в пенсия? Както стана с немалко колеги във вашия театър впрочем?
– Не знам дали щяха да го пенсионират. Не знам. Мисля, че много щеше да възроптае. И не само заради себе си, а защото това е едно крайно несправедливо дело. Как биха го погледнали?! Това е несправедливо отношение! Защо? Защо?! Аз си спомням, бях се спряла в градинката на Докторския паметник и разговарях със Соня Бакиш, съпругата на бившия минис-търпредседател Станко Тодоров. Беше много мила и внимателна, но и много отчетливо подхвърли, че е дошло време да напуснем Народния театър. „Ето, казва, и аз вече не съм в редакцията на списанието!“. Ама така ме удари вътре в мен! Не я познавах добре, но я уважавах. Значи тази тема вече е била на дневен ред, включвана е в разговорите и на нейния съпруг. А, както и да го погледнеш – това си беше една несправедливост. Ставаше дума не само за мен, а и за Пенка Икономова, Ирина Тасева, Николай Узунов… За хора, които се брояха на пръсти, те нямаше да ощетят държавата, ако продължават да работят. И никой не ни пожали!

Тогава аз казах на директора на нашия театър Дико Фчеджиев, че всички сме готови да играем без пари, но да не бъдем уволнявани. Никой не ни помогна. И Ванча не занесе въпросното писмо до Тодор Живков, защото имала плуване. А как да престанеш да играеш? Цял живот бяхме поставяли всичко на втори план-дом, семейство, деца. В името на Негово величество театъра… Е, слава Богу, сега пак играя, пак съм в „храма“, пак съм жива… Е, донякъде, защото част от моя живот, най-хубавата, си отиде с Апостол. Дано ме очаква там, горе…

  актриса, актьор, Апостол Карамитев, киното, Маргарита Дупаринова, смърт, театър