В края на 1968 г. един пощенски клон в София, България, е залят с букети цветя, пликове, съдьржащи дребни суми пари, колети с плодове, ядки, боб и салами. Плъзнал слух, че поетът, сатирикът, драматургът Радой Ралин е уволнен и по стара традиция е бил принуден да гладува в мансардата си. Но не било така.

По време на Втората световна война той се е борил против прогерманското правителство и поради това „като активен борец против фашизма и капитализма“ се радвал на добра пенсия. Но случаят доказва популярността на Ралин. Той бил уволнен от поста си на редактор в издателство „Български писател“. Също така бил поставен под домашен арест и за кратко изселен в северния град Силистра.

Причината за тези наказания била „Люти чушки“, малка книжка с епиграми. Ралин е човек с много дарби, но неговите епиграми са може би най-големите му постижения, а вероятно най-известната му епиграма е „Не се страхувам от министъра на културата, а от културата на министъра“.

„Люти чушки“ е илюстрирана от приятеля му сатирик Борис Димовски. Епиграмите били парещо критични: „Твой съм, само твой! Точи вино и ме пой“ и „Кой живее честно, не живее лесно“, са само два примера. Но това, което наистина привлякло общественото внимание, била епиграмата „Сит търбух за наука глух“, със заглавие „Глух, но послушен“ и карикатура на прасе, чиято опашка имала необичайна прилика с подписа на шефа на комунистическата партия Тодор Живков.

Книгата е трябвало да бъде издадена на два транша, всеки с по 20 000 тираж. Преди вторият тираж да излезе на пазара, полицията го конфискувала и изгорила в пещта на печатницата. Но ученици от близкото училище събрали оцелели страници и са ги сглобили в книжки, а след това са ги продавали на черния пазар на висока цена.

  Това не бил първият случай, при който Ралин разочарова властите, но 1968 година била страшна година за дисидентите, особено за такива като него, с близки контакти с Чехословакия. През 1961 г. той е бил изгонен от сатиричния вестник „Стършел“. Неговата вина в този случай била пиесата „Импровизация“, написана заедно с Валери Петров. Това е алегория на „размразяването“ в литературата, което дошло с Хрушчов в СССР и Тодор Живков в България. Става въпрос за ескимос, който чува вик, че идва пролетта и трябва да излезе от своето иглу. Когато излиза, той е засипан от сняг, бури и студ и се връща пак там, откъдето излязъл. Това се случва няколко пъти, докато накрая ескимосът престава да вярва на гласа, който му предвещава по-добро бъдеще, а когато пролетта наистина пристига, той остава в иглуто си. По думите на един критик пиесата е „енциклопедия на несъгласието и е причинила много вреди на функционерите на комунистическата партия„. В продължение на две години се е играла с различни поправки в сценария, толкова чести и бързи, че в крайна сметка се е превърнала в театрално ревю. Пиесата е спряна, когато Живков последвал своя господар от Кремъл и приключил „размразяването“ в културата в края на 50-те години и в началото на 60-те.

След това в крайна сметка Ралин застава трайно в средите на интелигенцията като водещ поет, драматург, сценарист и сатирик. И остава такъв завинаги до края на живота си.

Радой Ралин, чието истинско име е Димитър Стефанов Стоянов, е роден през 1923 г. в Сливен, на около 250 км източно от София. Произлиза от артистично семейство, баща му е бил собственик на печатница за модерна литература и книжарница в Сливен. Получил е образованието си в местните училища и дори още през 1930 г. започва да пише поезия и сценарии. През 1941 г. той започва да издава вестник „Антифашистки бюлетин“, за който за кратко е вкаран в затвора от властите. През 1944 г. той е в казармата и след като България взима страна във войната, се бие срещу германците в Югославия и Унгария. Ралин използва преживяванията си на фронта за основа на стихосбирката си „Войнишка тетрадка“, публикувана през 1955 г. Завършва право в Софийския университет през 1946 г. и след като работи за Младежкото движение в Югославия, следващата година се връща в Сливен, където става шеф на отдела за пропаганда и агитация на местната организация на Отечествения фронт – доминирана от комунистите широка коалиция, която управлява политическия и обществения живот. Той също така изучава чешки език и литература и от 1949 до 1950 г. е в Чехословакия, където се запознава с много от интелектуалците, които стават известни преди и през 1968 г.

Ралин по природа е свободомислещ човек и макар да е бил борец против фашизма, никога не е бил инструмент на комунистите. Той принадлежи към „радикалите от Втората световна война“, които използват своето изкуство да критикуват до границата, до която партията може да понесе (а понякога и отвъд нея). Ралин е работил на различни редакторски постове, най-известен от които е във в. „Стършел“ от 1952 до 1961 г.

Освен че е драматург, той също така проявява активност в театралния свят и става съосновател на Софийския сатиричен театър през 1953 г. Наред с пиеси и поезия той е написал много повести, негови работи са преведени на 37 езика. Самият той е превел Пушкин, Гьоте и Молиер на български. Писал е сценарии за много филми, особено след 1976 г, когато работи за българската кинематография. Той се помни с думите, че „където политиката започва, изкуството свършва“. И въпреки че винаги е бил скептичен към политически награди, е носител на орден „Червено знаме на труда“ през 1973 г., на националната награда „Георги Димитров“ за литература през 1981 г. и на орден „Георги Димитров“ през 1983 г.

Въпреки всичко Ралин не е бил политически инертен. През януари 1989 г. френският президент франсоа Митеран посещава София и организира във френското посолство закуска за водещите интелектуалци. Естествено, Радой присъства. В края на годината, когато Тодор Живков окончателно пада от власт, Ралин е един от учредителите на Съюза на демократичните сили, който става основният антикомунистически съюз в България. Другият основател на СДС е Желю Желев, философ, който е президент на България от 1990 до 1996 г.

След падането на тоталитарния режим Ралин много пъти е бил убеждаван да стане депутат в Народното събрание, но винаги е отказвал. Предпочита да продължи да критикува отстрани и през 90-те години става силен говорител на тези, които се чувстват жертви на политическия преход, особено на пенсионерите.

Загърбва всички привилегии и украшения от посткомунистическия режим и заживява като обикновен гражданин на София, където неговата аскетична брадата фигура може да се срещне често в трамваите и автобусите, обикновено говорещ силно и патетично на себе си или на напълно непознати, особено млади жени. За него се грижат двамата му синове.

  дисидент, изкуство, комунистически, литературата, писател, пропаганда, Радой Ралин, Ралин, СССР