За почитателите й тя още е жива. Хората продължават да си общуват по някакъв свой начин с нея, твърди Елица, сестрата на бургаската поетеса. На 25 април авторката на “Нощ над града” и “Пролет” щеше да навърши 50 години.

3 декември 1979 година е тъжна дата. На този ден слага край на живота си една от най-талантливите български поетеси. Петя Дубарова се преселва в отвъдното едва 17-годишна. След себе си оставя стихове, които ще се четат и рецитират вечно. Ако не се бе самоубила, на 25 април Петя щеше да навърши 50 години. По повод кбилея й се свързахме със сестра й Елица  й предложихме да сподели от първо лице какво знае за кака си и да коментира митовете около нея. 35-годишната дама откликна и разказа куп интересни истории.

Когато сестра й се самоубива, Елица Дубароба е все още бебе. Днес е майка на две деца ученици – Адам и Мария-Росалина. Преподабател е в университета „Проф. д-р Асен Златароб“, но приоритет й е и дейността й в къщата музей „Петя Дубароба“, където е основен уредник.

„Музеят е мой дом и моя страст. Той е продължител на Петя във всякакви посоки. Работим изключително с млади хора и по възможно най-адекватния начин се опитваме да създадем у тях влечение към творчеството„, твърди Елица. Тя самата е автор на рецензии, статии, разкази и фейлетони. Елица е категорична, че въпросът, който най-често и задават, е: „Трудно ли е да си сестра на Петя Дубароба?“. Нейният отговор е: „И да, и не.“

  „Трудността е свързана с онази човешка (в случая българска) нагласа да не се признават ничии постижения, а да се обясняват с външни фактори. Най-интересното е, че самата Петя, пишейки своите произведения от най-ранна детска възраст, също е била „обвинявана“, че представя неща, написани от майка си (мама е литератор). Никой не й вярвал, нито учители, нито редактори, никой… Не знам как се е преборвала с това, но с течение на времето всичко се е изчистило. Времето не носи човешките особености и емоции. Времето е абсолютната истина за нещата – понякога безпощадна, но истина. Та на фона на подобни обвинения, които са текли към самата Петя, какво да кажа аз… Вече съм достатъчно пораснала, достатъчно узряла, за да вляза в регистъра на самостоятелните личности. Имам своята идентичност. Никога няма да се разгранича от свързаността си с Петя, това е смисъл и цел на моя живот, но пътят, отреден ми за извървяване, е друг. Мисля, че го вървя достойно, но както казах, времето ще покаже! А останалото – да носиш това име -е благословение, един, бих го нарекла, тържествен ангажимент“, споделя Елица Дубарова.

  На 5 ноември 2010 година в приморския парк на Бургас бе открит паметник на Петя и сестрата има голяма заслуга за това. Тя е движила административно документацията по изграждане на монумента. В реализацията на проекта вложила 3 години. „Бургас вече има своята „бронзова“ Петя. На откриването се стече толкова много народ, че все още настръхвам, като си представя тържествената почит, с която се изпълни морската градина„, разказва Елица.

Тя се надява, че днес кака й е на едно по-хубаво място, опростена и пречистена. Надява се, че гледа отгоре и се радва на всички, които я обичат. Като „един добър ангелски дух, които продължава да се раздава безрезервно“.

Муза на Веселин Андреев

Първото посмъртно издание на творби на Петя принадлежи на издателство „Георги Бакалов“, гр. Варна. Георги Константинов е първият човек, събрал и издал творчеството на Петя. Стихосбирката се казва „Аз и морето“ и още с излизането й става една от най-търсените на пазара. Наградите за дебютна книга валят отвсякъде. За съжаление, посмъртно.

  Второто сериозно и пълно издание, включващо поезия, проза, писма и дневници на Петя, излиза под редакторството на Веселин Андреев. Книгата е „Най-синьото вълшебство“ и тиражът, в който излиза, е небивал за България – 160 000. Бройките се изчерпват буквално за дни и веднага следва допечатка в също толкова голям тираж. Общо 4 са тиражите, в които излиза книгата.

Тук е мястото да разкажа нещо повече за обожавания от мен Веселин Андреев. Тогава бях малко дете и не знаех колко важен държавен човек е той. Идваше често вкъщи, носеше ми всякакви корекомски лакомства, уйдисваше ми на всички акъли и беше моят чичо Веселин. Подаряваше ми картички с чуждоземни ландшафти, а отзад винаги имаше стихотворение, написано специално за мен. В последно време попадам тук и там на някакви „разкрития“ с подчертано жълт характер, личащ още в заглавията на материалите (през годините е тиражирано, че Веселин Андреев се е влюбил в Петя след смъртта й и че тя е причината за неговото самоубийство – едва ли не привикала го е от отвъдното – бел, авт.).

Отдавна моето семейство е станало резистентно към хорските слухове (за нас и свързаните с нас). Със или без истина в тях, човек обиква друг човек по една определена причина. Ние вкъщи имаме своята почит към чичо Веселин и тя е автентична, така както беше автентична неговата любов към творчеството на Петя. Този човек, с властта, която е имал, успя да внуши на комунистическото държавно ръководство, че срещу гения на Петя е безсмислено да се възправят с отрицание. Знаел е, че творчеството на Петя подрива устоите и ценностите на комунистическия режим, знаел е, че в съзнанието на критиците от онова време творчеството на Петя е реакционно, защото не е верноподаническо…

Чичо Веселин стоеше в основата на „железните“ договори с издателство „Български писател”. Договори, които обгрижваха толкова стриктно авторските ни права (във време, в което за авторски права не се говореше открито), че дори и на Запад биха ни завидели. Отношението му към Петя беше основано на пиетета. Действително Петя беше негова муза и негово посвещение. Имам чувството, че след досега с творчеството й той никога вече не е бил същият. Да е светла паметта му!

ПРОДЪЛЖЕНИЕ – КЪМ ВТОРА ЧАСТ:

  биографията, Веселин Андреев, Елица, Елица Дубарова, живота, Петя Дубарова, поетеса, сестра, смъртта, творчеството