Една от най-интересните дворцови интриги на зрелия социализъм е отстраняването на някогашния втори човек в партията и държавата Борис Велчев. Освен че е дядо на настоящия главен прокурор, Борис Велчев-старши е сред знаковите фигури в комунистическата държава. В средата на 70-те той дори е спряган тайно за евентуален на­следник на Живков, тъй като според мнозина притежавал по-сериозни качества от бившия първи. Това била и основната причина през 1977 година висшият партиен функционер да се раздели с всичките си постове в БКП. 

Борис Велчев е роден през 1914 година в Етрополе. По­лучава образованието си в техническо училище в София, а от 1936 г. е член на нелегал­ната комунистическа партия. Заради това през 1941 година е осъден на смърт по нацисткия Закон за защита на държава­та, но впоследствие присъда­та му е заменена с доживотна. Веднага след 9 септември 1944 г. започва работа в различни структури на БКП, но шеметното му издигане в йерархията тръгва след зна­ковия Априлски пленум, по време на който през 1956 г. с подкрепата на СССР То­дор Живков сваля от власт сталиниста Вълко Червенков. Заради безспорните си ка­чества и близостта си с но­вия диктатор за кратко време Велчев успява да се издигне до секретар на ЦК на БКП, член на най-висшия орган в партията – Политбюро, и до още редица важни постове.

 В края на 60-те и началото на 70-те години Велчев е вече вторият човек в държавата. Интересна подробност е, че в тези времена семейството на висшия партиен функционер винаги почивало в апарта­мент №2 в държавната рези­денция в Евксиноград. Първи­ят апартамент, който по нищо не се различавал от втория, винаги се пазел за Живков. В партийните среди започ­ва да се шушука, че далеч по-представителният и ком­петентен от Живков Вел­чев трябва да поеме упра­влението. Самият той чес­то изразявал позиции за либерализация на режи­ма и повече свобода за изразяване на мнението.

  В средата на 70-те години то­гавашният член на Държав­ния съвет се противопоставил на политиката на високи дър­жавни постове да се издигат  деца на висши партийни функционери.

 В това число и дъщерята на Живков Людмила, която пра­вела първите си стъпки като член на правителството и ЦК на БКП. Единият от синовете на Велчев – Иля, който е поет и сценарист, обаче станал заместник на Иван Славков в държавната телевизия. По време на първомайската манифестация през 1977 го­дина Живков, който стоял до заместника си, му казал: „Не трябва безпринципно да из­дигаме децата си. Нека све­тят със собствена светлина“.

 Велчев приел думите на Пър­вия като позитивен сигнал, че смята да изтегли дъщеря си от политиката. Само че не било така. Думите на дикта­тора били предупреждение за самия него, а съдбата му вече била предопределена. Броени дни след манифес­тацията Велчев бил свален от всичките си партийни и държавни постове и обвинен лично от Живков, че е из­ползвал високата си пози­ция, за да лансира филма на сина си Иля.

 „Завръщане от Рим“. Така лентата се превръща в офи­циален повод Живков да се освободи от влиятелния си заместник и по този на­чин да гарантира оставане­то си начело на държавата.

  Подмолната акция срещу Бо­рис Велчев започва в нача­лото на 1977 г., когато фил­мът на сина му е излъчен по държавната телевизия. Веднага след премиерата в София плъзват брошури, които се подиграват с фил­ма, а съвсем изненадващо в. „Литературен фронт“ из­лиза с унищожителна ста­тия срещу Иля Велчев.

 По високите етажи на властта настъпва объркване, защо­то по това време било нор­мално произведенията на децата на партийните ве­личия да бъдат възхваля­вани в официозите, а някой да ги критикува толкова ос­тро било направо нечувано.

 След като напрежението се нагнетило достатъчно, по време на заседание на Политбюро през май 1977 г. Живков директно обвинил Борис Велчев, че използва политическия си пост, за да защитава сина си. Той зая­вил, че вторият човек в пар­тията брутално налага фил­ма „Завръщане от Рим“, кой­то е чужд на социалистиче­ския реализъм, и е пратил агенти на ДС по редакциите на вестниците, за да спират критичните материали сре­щу сина му.

  Велчев обяснил, че би могъл да окаже влия­ние навсякъде в държавата освен на две места – в ДС, защото службата е подчинена на Живков и в телевизията, къде­то генерален директор е зетят му Иван Славков.

 По време на „другарския съд“ Живков предлага на Велчев да се откаже от сина си, в замяна на което да го напра­ви председател на Народното събрание. По това време тази длъжност е маловажна, за­щото парламентът е използ­ван само формално. Велчев отказал предложението и по този начин се разделил с всичките си държавни и партийни постове, а до па­дането на комунизма синът му така и не снимал нов филм.

 Малко след разправата с баща му Иля Велчев напи­сал стихотворението „Ако си дал“, което се превърнало в текст на едноименната песен на Емил Димитров.

  С излизането си песента ста­нала тотален хит, но веднага била забранена от властите. Стихът „Ти закъсняваш поня­кога, истино, но винаги идваш при нас“, пък се превърнал в повод ДС да извика на разпит Борис и Иля Велчеви, защо­то в тези думи Тодор Живков видял закана за реванш. Въпреки че разжалвал Борис Велчев от всички постове, То­дор Живков не посегнал на живота му и не възпрепят­ствал кариерата на другия му син – Владимир.

 Бащата на настоящия гла­вен прокурор направил до­бра дипломатическа ка­риера, като оглавявал по­солствата на България във Великобритания и СССР. Бившият втори човек в дър­жавата доживял да види срут­ването на Живков. През 70-те години той приел спокойно изхвърлянето си от полити­ката и това му помогнало да надживее системата, която изграждал през голяма част от живота си.

  БКП, борис велчев, гла­вен прокурор, доживотна, Иван Славков, Иля Велчев, кариерата, комунизма, постове, присъда­та, социалистиче­ския реализъм, То­дор Живков, филма