За да публикуваме интервю с Теди Москов не ни е нужен специален повод. Той все намира какво интересно да ни разкаже. Така че, мине не мине време, позволяваме си да безпокоим култовия режисьор и да го каним да сподели мислите си с нашите читатели.

– Г-н Москов, на 7 октомври имате рожден ден. Къде ще празнувате?
– Във Варна в кукления театър репетирам „Професия „Лъжец“ от Сергей Кършигоров. Премиерата ще е на 10 октомври. Ще слея двете „събития“. Уточнения: текстът е инспириран от Джани Родари, а Джани Родари е написал „Джелсомино в страната на лъжците“.

– Правейки си равносметка, съжалявате ли за нещо?
– Не вярвах, че една група от съмишленици може да се раздели.

– Почивахте ли някъде това лято?
– Казвал съм ви вече, че не мога да почивам.

– Какви са целите ви за новия сезон в театъра?
– Спектакъл с Жорета Николова, Светлана Янчева, Ирини Жамбонас и Мая Новоселска. От тези четири колежки стават „Три сестри“. Става и женска версия на филма „Приятели мои“ – „Приятелки мои“ например. Уточнения: „Приятели мои“ е великолепна комедия на Марио Моничели. В нея четирима мъже бягат от семействата си за известно време и вършат лудории. Според мен същото би могло да се направи и от жени.

– Работите ли и върху нещо друго ново?
– Работя върху нещо старо. „Напъхвам“ тв шоуто си „Улицата“ в 40-минутен формат за нуждите на „Ретро Следобед“ по БНТ. Всичките ми серии са или по 57, или по 27 минути. От 57 лесно стават 47 минути, но от 27 е ужасно трудно да направиш 47. Наложи се да съединявам серии, които нямат нищо общо помежду си.

Въпреки това хората ги харесват и ме питат кога ще го правя отново. А сега за новото. След премиерата си във Варна заминавам за Берлин, където ще направя 2 миниатюри по приказки на Вилхелм Буш. Уточнения: Вилхем Буш освен автор на „Макс и Мориц“ и десетки други неща, междувременно е художник, основател на комикса. За да охладя доволството на критичките, които ме представят за детски режисьор, ще добавя: подготвям „Каквато ме поискаш“ от Луиджи Пирандело за Народния, театър. С Бина Харалампиева в театър „Зад Канала“ пък преговарям за театрална версия на споменатия вече филм „Приятели мои“.

– Виждате ли прилика между вашето телевизионно шоу „Улицата“ с „Комиците“ и „Пълна лудница“?
– Форматът е различен. При мен няма конферансие, публика или постоянни персонажи. И се излъчваше по-рядко, имах време да обмислям.

– Как ви се струват днешните забавни предавания?
– Не е от значение!

– Наскоро сте били в Италия. Защо?
– Бях в Любляна на театрален фестивал със спектакъла „Едно малко радио“. Там Мая Новоселска – Москова взе наградата на публиката. За наша „награда“ се върнахме през Северна Италия.Уточнения: Любляна е в Словения. Словения граничи със Северна Италия. Не сме удължили особено пътя си. „Едно малко радио“ е моноспектакъл на Мая. Заглавието е от една популярна от 70-те години песен на баща ми д-р Стефан Москов.

– Не е ли трудно да работите със съпругата си Мая Новоселска?
– И трудно, и лесно, и изморително, и вдъхновяващо.

– Много усилия и нерви ли ви костваше да станете институция в българската култура?
– Институция е учителката ми Юлия Огнянова, а аз с първото си куклено представление от 1986 г. бях едно скромно „театротресение“ без данни за жертви и разрушения. Този „трус“ беше локален в Толбухинския куклен театър. Казваше се „Някои могат, други – не“ по приказката на Маргарит Минков „Как беше изобретено летенето“. Сценарият бе мой и на Симон Шварц, с когото съм работил най-добре от всичките си „съписачи“ и с когото смятам да работя и занапред. Град Добрич тогава се казваше Толбухин, а всичките български площади и булеварди носеха руски имена. По това време дори беглото споменаване на истина се превръщаше в събитие – не беше кой знае колко трудно да се откроиш. Замаян от това си открояване, се хвърлих с главата надолу в мътните, но плитки води на частните театри и разбрах, че да плуваш в плиткото е по-трудно от в дълбокото. Дълбоко в смисъл на дълбок сън на получаващите заплати държавни артисти, без значение колко и какво играеха.

Ако репетираш тихо, без да ги будиш, получаваш заплата и ти. Дълбоко съм благодарен на Пламен Тимев, с когото създадохме първия частен театър. Ганди го нарече „Ла Страда“, не аз. Не съм и помислял да се сравнявам с Фелини. Уточнения: Фелини е режисьор, „Ла Страда“ – негов филм. Ганди не е Ганди, а прякорът на Пламен Тимев. Приключението, което ми осигури Ганди, е едно от най-вълнуващите в живота ми. Горе-долу по същото време режисьорът Бойко Илиев създаде друг частен театър, така че има спор кой е първият.

– Какво ви изморява и натоварва?
– Комунизмът. Той е незаличим в България – като архитектура, култура, взаимоотношения, манталитет. Всичко днес е следствие от него. Всеки от нас е станал това, което е, с негово „позволение“! „Обръчите“ от негови слуги продължават да съществуват на всички нива. Живеем в някакъв кошмарен „капиталомунизъм“ – като в картина на Йеронимус Бош.

– Какво мислите за протестите? Вие лично участвахте ли?
– Имам частична парализа на левия крак, куц съм, трудно ходя на протести и навсякъде другаде. Любопитен ми е Реформаторският блок. Чакам да видя следващите му стъпки, за да знам след него, до него или пред него да тръгна.

– Какъв ще е резултатът от протестите?
– Дано не е етнически сблъсък, какъвто се търси.

– Комедия или трагедия е политическата обстановка в държавата?
– Театърът е изкуство, политиката е оргия. Избягвайте сравнения!

– Вие лично замисляли ли сте се да влезете в политиката?
– Не, защото ще стана диктатор!

– Трябва ли сегашните политици и управляващи на ръководни постове да отстъпят място на по-млади лица?
– Трябва младите да си ги вземат сами!

– За шеф на Сатирата вероятно ще бъде назначен бивш агент на ДС…
– „Агент“ е нещо относително. Колко доносници има, които на са били агенти! Защо да няма агенти, които пък да не са били доносници!? А и според мафиотския израз има „предложение, което не може да отхвърли“. Уточнения: за да вербуват доносника на дядо ми (дядо ми е лежал в Белене 4 г), са подхвърлили пистолет в двора му и са го обвинили във въоръжен бунт срещу комунистическата система. Малко след това синът му леко катастрофирал…

– Какви бяха най-големите грешки, които се допуснаха в изкуството през последните години?
– Може да ги гледате всяка вечер по телевизията.

– Какво трябва да се промени, за да се оправи културата?
– Бюджетът за култура и образование. Сложете три удивителни, моля!

– Съжалявате ли, че останахте да творите в България?
– Аз не творя, а бачкам. България е в Европа. Ако не аз, то представленията ми пътуват из нея.

– Каква е разликата между вашето поколение и днешната младеж?
– Във възрастта. А и те не са живели през комунизма…

– Има ли моменти, когато се чувствате неразбран?
– Понякога по време на репетиции от артистите. А в “Сирано дьо Бержерак“ има един тъжен момент, на който публиката се смее. Това ме кара да се замисля въобще за смисъла от моята работа.

– Позволявате ли на някого да ви критикува?
– Критика с позволение, каква критика е?!

– В какви отношения сте с Гергана Пирозова след критиките й към вашата пиеса?
– Смятам да я взема за драматург в следващата си постановка, за да ме предпази от грешки. В пристъп на великодушие мога да й подскажа истинската слабост на моята работа: в импровизациите си смесвам ГЛАВНОТО с второстепенното. Тогава някои вместо ГЛАВНОТО виждат второстепенното. Това е дефект на културните предразсъдъци.Критичките по принцип не знаят, че Бах може да се свири не само класически, но и джазово. Предлагам им да послушат Жак Лусие.

– Най-честите ви грешки?
– На всяка моя премиера ще ги видите. А те са, че пускам премиерата преди да съм завършил представлението.

– Казвали сте, че не харесвате това, което вършите. Щото, ако сте го харесвали, сте щели да спрете да го правите… Какво имате предвид?
– Точно същото.

– С кои ваши колеги работите най-добре?
– С трима артисти. Ако ме питате за имената им – Първи, Втори и Трети.

– С какво е уникален вашият стил на работа?
– Че пиша сценария по време на репетициите, съобразявам го с даденостите на актьора a и с предложенията му.

– Чувствате ли се успял?
– Не това е целта ми.

– Когато не сте доволен от нещо, как демонстрирате отношението си?
– С хумор, а когато не успея – с изстъпление. Опитвал съм се да се обиждам, но не се получава.

– Някога имали ли сте неприятности заради избухливостта си?
– Избухливостта идва от гените. Моята е подсилена. Посттравматичен факт от черепно-мозъчна травма след катастрофа в Германия.

– Къде още ви се иска да поставите представление?
– Ще цитирам Христо Фотев (за пореден път): „Не е важно къде си, а как присъстваш там, където си!“. Вълнува ме не къде, а какво не съм направил още.

– Вашето любимо представление? А най-трудното?
– Любимото е първото -„Някои могат, други – не“. Най-трудното ми беше последното – комиксът по „Ричард III“.

– Кога решихте да си пуснете брада?
– Аз се развивах по-бавно от съучениците си, брадата се появи късно. В началото я махах старателно, исках да си удължа детството, но после ме домързя да се бръсна, а и момичетата престанаха да ме вземат за дете.

– Как приемате простотията и злобата човешка?
– За жалост със същата злоба човешка!

– Какви са страховете ви?
– За бъдещето на България.

– Какво е в състояние да накара Теди Москов да се разплаче?
– Има много видове плач – от мъка, от радост, от обида, от гняв, от безпомощност! За кой от тях ме питате!? Бих пуснал сълза от умиление.

  италия, културата, Мая Новоселска, режисьор, театър, Теди Москов