Есил Дюран живее от години с приятеля си и баща на сина си Харис – музиканта Борис Павлов. Двамата обитават просторен дом в центъра на София, който принадлежи на фамилията на мъжа й повече от сто години.

Освен с пеенето Есил Дюран реши да се захване и с дизайн на дрехи. Първата й колекция от марката, носеща нейното име, вече е факт и се продава в специална арт галерия до дома й на улица „Парчевич“ в София. Двамата с Борис за първи път се съгласиха да разкрият пред журналисти неизвестни и сензационни факти от семейната си история.

– Есил, имате ли пръст в подредбата на апартамента ви?
Есил: Това е семейният дом на Борис, в който заживяхме, когато забременях и като истинско семейство, което чака дете, започнаха сериозни ремонти. Благодаря на майка му, че ни позволи да развихрим цялата си фантазия.

Реших да запазя всички врати, камини и мебели, които са уникални. Реставрациите бяха дълги, за да пригодим обстановката към нашите усещания за жилище. Запазили сме много стари снимки. Често се шегуваме, защото цялата рода на Борис е по стените. Все още аз не съм се закачила с някоя фотосесия до тези достолепни хора и казвам на всички да не ми сложат нещо пайнерско, когато си отида. (Смее се). Картините по стените пък са рисувани от дядото на Борис.

Борис: Къщата е била построена за нашата фамилия. Прадядо ми е бил генерал Димитър Вълнаров. Тук по онова време, на „Парчевич“, тогава „Перловска“е бил краят на София.

Къщата е построена през 1905-1906 г. 30-ина години по-късно се строят и горните два етажа, защото семейството се увеличава. След 9 септември роднините на баба ми се принуждават да разпродадат части от нея, за да могат да се издържат. Сега има по два апартамента на етаж. Принудени са насила да приемат квартиранти.

Е.: Моментът за семейство като тяхното е бил, меко казано, драматичен.

Б.: Прадядо ми Вълнаров е бил генерал.

След Освобождението е било престижно да си военен. Завършил е Военното училище в София и Академията в Санкт Петербург. Той е бил част от зараждащия се елит по онова време. Да си военен е било мечта на всяко хлапе. Когато е дошъл в София, работи към Военното министерство. Мъжът на баба ми, моят дядо Светослав Павлов, по професия адвокат, е родом от Калофер. Той е издържал семейството ми. Бил е депутат в 25-ото НС и по времето на Народния съд е осъден на смърт.

Баба ми остава вдовица, семейството е интернирано. Къщата, за щастие, не е конфискувана, защото дядо ми е бил зет тук. Той си е отишъл на 50 години. Баба си също не помня, защото е починала, преди да се родя. Баща ми е бил на 20 години, когато са убили дядо ми. По същото време татко бил в района на Пирдоп – дядо е бил депутат от същия район. И там заради произхода му партизани го хващат и го пребиват зверски. Спасен е от английското военно аташе.

Е.: По ирония на съдбата и Бобо е бил на 20 години, когато баща му умира. Интересното, е, че той е пребит от същите онези партизани, за които ни учеха колко са чудесни. В днешно време си даваме сметка колко различно могат да се погледнат фактите – вратата може да е изход, може и да е вход, в зависимост как искаш да я погледнеш. За семейството на Борис е било голям шок – целият им живот се обръща. После дълго време не са могли да се съвземат от преживяното.

– С какво се е занимавал баща ви?
Б.: Беше много добър архитект, има орден „Кирил и Методий“. Опитвали са се преди това да го възпират да учи, успял е да се промъкне между капките, защото, като син на осъден от Народния съд е трябвало да живее в тотална изолация. Доброжелатели са го посъветвали да си мълчи и никога да не споменава нищо за случилото се с роднините му. Понеже баща ми беше много темпераментен, с негови колеги проектанти на хотел „Янтра“ в Търново поставят върху фасадата му плоча с надпис: „Посвещаваме сградата на нашия учител Франк Лойд Райт“, което за времето си е било голям скандал, тъй като той е много известен американски архитект, символ на „загни-ващата капиталистическа архитектура“. Отървал се е, за щастие, само с уволнение.

– Вие имали ли сте проблеми заради произхода си?
Б.: По-скоро не, тъй като баща ми много пазеше да не разбера семейната история напълно. Той само ми е казвал, че дядо ми е починал, но не и при какви обстоятелства. По-късно вече ми обясни истината.

Лошото е, че едно цяло поколение е унищожено след 1945 година – целият политически, военен, икономически и интелектуален елит на държавата. Прекъснат е естественият ход на нещата. Сега се опитваме да се върнем в коловоза на европейския влак, но резултатът е печален. Но не може да ликвидираш мозъци и после да очакваш всичко да се оправи.

– Вярно ли е, че имате роднинство и с известния възрожденец Никола Тъпчилещов?
Б.: Бащата на една от прабабите ми е бил Никола Тъпчилещов. По онова време в Османската империя започват да се развиват усилено много занаяти. Хората, които се занимават с тях, натрупват сериозен капитал. Показателен за техния успех е фактът, че тогава са били в рамките на една империя, разпростираща и на територията на Азия, т.е. трябвало е да работят в много по-обширна конкурентна среда. Никола Тъпчилещов е започнал с шиене на дрехи – абаджийство. После, след като натрупал състояние от търговия в Цариград, започнал да дарява средства за благото на народа. Вложил е пари в църквата „Свети Стефан“ в Истанбул например. Нашите прародители са имали страхотно самочувствие, че са българи. Помагали са за църковната независимост, на освободителното движение. Другият ми прадядо Христо Павлов е помогнал на Ботев да отиде в Одеса да учи.

Е.: Хубавото тогава е било, че вместо богатите да си харчат парите за удоволствия, са ги давали за благото на народа.

Б.: Днес със сигурност не е така. Важното е да помним предишните поколения, за които не се говори вече толкова много. Народът трябва да чете историята си, за да се измъкне от сегашната криза.

Е.: Въпросът е на коя история да вярваме – аз съм учила една, ти сега ми разказваш съвсем други неща, нашият син ще учи съвсем различна.

– Вие обяснявате ли на сина си кои са прародителите му, откъде идват корените му?
Б.: Има време, все още е само на 8 години. Баща ми ме е предпазвал и сега аз ще предпазя детето си още известно време.

Прадядо ми по, майчина линия – Христо Ганев, е бил председател на чиновническото дружество, което играе много голяма роля в икономическия живот преди 9 септември. Тогава чрез кооперациите събират пари за компенсации на всички вдовици след Първата световна война. По-късно чиновническото дружество построява архитектурния комплекс на х. „България“ – зала „България“ и ДЗИ.

Е.: Тук трябва да вметна, че понякога и аз се обърквам около всички роднинства на Бобо. Затова той има поръчани и написани книги за неговия род и ако не си спомни нещо, отваря и прочита нужната информация.

– Смятате ли, че ще доживеем време, в което пак ще има такива самоотвержени хора?
Б.: За да има такива, е нужно да имаме идеал като на строителите на съвременна България.

Е.: Как може да имаме идеали, като голяма част от хората са загубили всичко – дори и достйнството си. Закриват опери, филхармонии, театри. Ние нямаме фундамент, върху който да стъпим. Да говориш за морал е де-моде. Издигнали сме на пиедестал комерсиалното, защото само то се харчи. Всички се въртим на това хоро на постсоциализма, за да бъдем „успешни“.

Б.: Едно време не е имало червени куфарчета. Нужно е било да имаш желание, амбиция, докато сега сме се мутирали до комерсиални креатури, задоволяващи насъщните си нужди.

– Има и друго интересно – че вие, Борис, сте възпитан в среда, която ви е позволила да нямате проблем с това, че жената до вас е туркиня например.
Е.: Около нас никога не е имало проблем с етническа нетолерантност. Не ме карат да се чувствам неловко, толкова съм спокойна в това отношение. Напоследък си давам сметка, че е въпрос на възпитание. Бащата на Борис е смятал за най-голямо зло за България комунизма, защото е насадил омразата към успелите с труд и образование българи. Човешките качества, от които сега всячески се нуждаем, са били „буржоазна отживелица“. Това не означава, че отричаме жестокостите по време на робството. Спомням си как в училище, говорейки за робството, ме караха да се чувствам адски виновна за нещо, за което всъщност нямам вина. Много лесно е да мразиш, защото пропагандната машина срещу турците е огромна. Тя се превръща с времето в снежна топка, която накрая е станала толкова голяма, че връхлита като лавина върху такива като мен.

Трябва да внимаваме как да възпитаваме децата си. Един човек като Бобо не се притеснява да обича жена като мен, не се притеснява, че детето му ще знае думи на турски и че има братовчед на име Мехмед. Етнически толерантен е благодарение на родителите си.

Б.: Да обичаш Левски не означава да мразиш турците. Самият той казва: „Ще живеем в чиста и свята република – българи, турци, арменци“ и т.н. Но някои хора имат полза да манипулират думите му.

ВИЖ ВИДЕОТО:

  апартамента, баща, Борис Павлов, дизайн на дрехи, Димитър Вълнаров, дядо, Есил Дюран, картините, къщата, Левски, мебели, Никола Тъпчилещов, прадядо, реставрациите, Светослав Павлов, семейство, фамилия, Христо Ганев