Певецът Христо Кидиков е една от големите легенди на естрадата през 70-те.

След демокрацията спасява семейството си, откривайки квартално магазинче. Поняко­га дори самият той остава зад щанда. Традициите в развлека­телното изкуство изведнъж се сриват, което прави изявите на певците от неговото поколение все  по-епизодични.  Някои  от тях окончателно слизат от сце­ната, други преживяват личния си катарзис и се опитват отно­во да стигнат до своята публи­ка. Точно тази трансформация Кидиков изля върху белия лист и я нарече „Изповед“, откъс от която публикуваме. Разка­зът ще бъде включен в новата книга на певеца, която ще се нарича „Цъкни вефа“. По повод 40 години на сцената Кидиков

издава и антология на най-ху­бавите си песни – от епохата на „Хей, живот, здравей, здравей“ до днес. Двойната премиера на Кидика ще събере почита­телите му на 30 април в театър „Българска армия“. Мястото е избрано не случайно – през 80-те певецът е солист на Ан­самбъла на народната армия, с който го свързват незабравими спомени.

  Днес, когато съм на 65, си спомням една приказка от моето детство.

 Имало три реки. Млад мъж, в началото на смисле­ния си живот, застанал пред тях със следната дилема: ако се потопял в първата, ставал грозен и отблъск­ващ. От втората излизал красив, но с ледено студе­но сърце, а от третата – це­лият сияещ, пеела душата му, мислите, чувствата.

  Как мислиш, любезни ми читателю, коя река избрах аз? Естествено – третата. Защото исках да пея от душа, с мисли и чувства. През цялата си 40-годишна съзнателна кариера на певец съм се водил от пра­вилото да ти бъда верен, прекрасна моя Публико. Защото, преди да се вен­чая за жена, аз се венчах за теб и ти оставам верен до края на земните си дни.

 От майка ми знам, че още като малък съм се разхож­дал с една тънка палка в ръка и дирижирайки музи­ката от радиоточката, съм си въобразявал, че дирижи­рам оркестър, а публиката ме аплодира. Не, че нямах публика! Пеех и свирех на момчетата и момичетата от махалата, като след вся­ка песен им напомнях: „Да знаете, че един ден няма само тук на двора, пред пейката, да пея, а ще се кача на голямата сцена и няма да сляза от нея до последния си дъх!“. И кога­то ви разказвам за възхи­щението, което виждах в очите на моите приятели, нямам предвид някакви бурни аплодисменти или патетични възклицания. Опазил ме Господ!

 Ако на едно дете постоян­но му напомнят, че не е талантливо – то никога няма да повярва, че не е такова. А моите родители, роднини и приятели ми вярваха и аз не ги подведох. Със зъби и нокти дращех за тази лелеяна моя детска мечта да се кача на сце­ната и поднасяйки песните си, да ти се поклоня!

 В тази късна есен на 2010 г. бях на вилата и както ви­наги, човърках нещо из двора. Оловносивите обла­ци се бяха надвесили почти до короните на дърветата и всеки момент щеше да завали. Като че ли Бог про­чете мислите ми, защото на мига заваля като из ведро. Вятърът засвири своята монотонна песен, а от кло­ните на дърветата се по­сипаха последните пожъл­тели листа. Тихомълком се прибрах, запалих камината и инстинктивно протегнах ръцете си към огъня. Изпит­вах въпиюща нужда да стопля не само тялото си, но и душата си. Беше ми тъпо и празно. Хапнах на две, на три, пих една бира и си легнах. Дълго време се вър­тях в леглото, но сънят така и не идваше. Вятърът лудо блъскаше старата врата на съседите, а аз стоях зад стъклото на прозореца и се борех с нощта.

 Душата ми, тежко нара­нена, не понасяше времето, което ми носеше само болка и празнота. Като че ли оста­на само Божието време, с ко­ето да се боря, за да не увехна, сломен от бездуховността, ко­ято като лепка­ва мъгла затули България през последното де­сетилетие. И не само това. Раз­рушихме иконо­миката, селско­то стопанство, сринахме кул­турните си устои и традиции, въпреки че кул­турата бе най-експортната ни стока.

  Изкуството и културата са били двата фактора, ко­ито са помогнали на бъл­гарския народ да издържи на всички страдания през вековете. А те не са били никак малко.

 Ако трябва да бъда чес­тен, не съм казвал ско­ро на някого: „Колко си добър!“. Народът озверя. Може би всекидневието ги принуди, може би борба­та за насъщния. Знам ли! Излезе наяве пошлостта. За сторено добро очакваш да те напсуват, вместо да те поздравят. Хората се срещат и си говорят за проблеми, вместо за нещо хубаво. Не е ли по-добре с добрина да направим жи­вота си по-добър? Аз лич­но винаги съм бил настро­ен добронамерено към всекиго и това като че ли ми помага, макар да чувам какви ли не работи зад гърба си.

 Такива мисли бу­шуваха в мен през тази дъждовна есенна нощ. По­следният дъжд като че ли удави душата ми. Към кого да се обърна освен към Господа Бог? Мили Боже, опрости гре­ховете ми, защото и аз, като всеки, съм грешен. Не ме проклинай в утрин­та, защото не ми е лесно с думи да открия, че тази нощ с настъпването на зората ще изгрее дъгата на нашата взаимна любов.

 Любовта, която е в моите песни, в моите стъп­ки и в моите длани. Защото тя е двигателят на нашия прогрес. Аз вярвам в мо­ята публика, която отново ще напълни салоните и ще аплодира истинското изку­ство. Ще се отърси от кича, който, макар и подплатен с много силиконова плът, е обречен на забвение. За­щото, ако към изкуството се отнасяме като към джу­дже, никога не бихме си и помислили, че то е вели­кан. А ти, моя публико, ме накара да се почувствам като такъв. Затова – дъл­бок поклон пред теб! И ще завърша моите размисли с цитат от една книга на моя приятел Тодор Гергишанов: „Мисля си, че голямата река на нашето приятел­ство, за която ви споменах в началото, я прекосихме, минавайки през брода на чувствата. И чрез него, въодушевявани от вярата ни един към друг, стигнахме до заветния бряг на наше­то приятелство“.

  детство, живота, изкуството, кариера, Кидиков, културата, песен, публика, сцена, Христо Кидиков